Корабът призрак, който продължава да трови морето

Представи си следното: гмуркаш се да разгледаш стар корабокрушенец, очакваш да откриеш мрачно парче история, а вместо това виждаш, че активно отравя океана около себе си.

Точно това откриха учените с UC-30 – германска подводница, която намери морското си гроб през април 1917 година. Това не е просто поредният стар корабокрушенец. Той все още изпуска TNT в морето, повече от век след потъването си.

Трябва да си призная: тази история ме смая, когато я прочетох за първи път. Обикновено мислим за замърсяването като нещо, което се случва тук и сега, в съвременния свят. Но се оказва, че някои от най-упоритите екологични проблеми лежат на дъното на океана, оставени от войни, приключили преди поколения.

Подводница, която почти стигна до вкъщи

Последното пътуване на UC-30 прилича на трагедия с почти жестока ирония. Подводницата се движела към Ирландия на мисия, но двигателят ѝ започнал да прави проблеми. Екипажът решил да се върне към Германия.

Били толкова близо до сигурността. Подводницата била край Рьомрьо, практически в приятелски води, когато се случило нещастието. На 19 април 1917 година UC-30 ударила британска мина и потънала за секунди. Всичките 27 членове на екипажа загинали.

Това, което прави развалините особено опасни, е товарът ѝ. Подводницата пренасяла 18 мини и шест торпеда. Това е огромно количество експлозивни материали, повечето от които все още са на борда.

В продължение на близо сто години никой не знаел къде се намира UC-30. Датският водолаз Герт Норман Андерсъм най-накрая открил развалините през 2016 година и онова, което намерил, щяло да предизвика поредица от научни изследвания.

Какво се случва, когато стогодишна бомба започне да тече?

Тук нещата стават наистина интересни – и малко притеснителни. Учени от Университета в Орхус, водени от професор Катрине Юул Андресен, решили да проучат развалините като част от по-голям проект, наречен NorthSeaWrecks. Искали да разберат дали цялото това експлозивно вещество наистина влияе на заобикалящата среда.

Работейки с военни водолази (защото, разбираемо, цивилно гмуркане не е позволено край развалини, пълни с живи експлозиви), екипът събрал проби от цялата подводница и околното морско дъно. Тествали вода, утайки, морски звезди и миди, живеещи на и край развалините.

Резултатите били ясни: TNT определено изтича.

"Открихме следи от TNT в дивата природа, морското дъно и водния стълб," обяснила професор Андресен. "Замърсяване определено има."

Замърсяването не е масивно – не е като разлив на петрол или завод, който изхвърля отпадъци. Но е реално, продължава и вероятно ще се влошава с влошаването на развалините. Колкото по-дълго подводницата стои на морското дъно, толкова повече корпусът ѝ се разпада и толкова повече експлозивен материал се оголва към морската вода.

Защо Северно море е като подводно гробище за бомби

Ето малко контекст, който поставя този проблем в перспектива. По време на Първата световна война Германия и Британия били въвлечени в отчаяна надпревара по морски въоръжения, а Северно море било крайъгълният камък на бойните действия.

Германия не могла да се конкурира с повърхностния флот на Британия, затова подводниците станали тяхното голямо оръжие. И двете страни пък разположили морски мини на хиляди. Учените изчисляват, че около 190 000 мини са били поставени в Северно море само през Първата световна война.

В региона се е състояла и битката при Йутланд – най-голямата морска битка в историята, при която повече от 25 кораба потънали и почти 10 000 моряци загубили живота си.

Цялата тази война оставила морското дъно на Северно море осеяно с развалини. Много от тях все още съдържат боеприпаси, експлозиви и всякакви опасни материали. UC-30 е само една от хиляди.

Всъщност изследването на професор Андресен показало, че само в датските води има 10 127 потвърдени развалини. Около 15 процента от тях датират от епохите на Световните войни – приблизително 1910-1920 и 1940-1945. Това е огромен брой потенциални източници на замърсяване, останали на морското дъно.

Защо не можем просто да почистим?

Бихте си помислили, че решението е очевидно: изпращаме водолази, изваждаме експлозивите и ги неутрализираме безопасно. Проблемът решен, нали?

За съжаление, нещата са далеч по-сложни.

Германия всъщност води по този въпрос. Те са инвестирали значителни средства в изваждането на експлозиви от развалини и стари боеприпаси в Балтийско море. След Втората световна война Съюзниците хвърлили тонове боеприпаси в океана, за да ги пазят далеч от опасни ръце. Десетилетия по-късно това решение ни преследва.

"Изваждането на експлозиви от развалини е много скъпо," отбелязва професор Андресен. И това е меко казано. Става въпрос за технически сложни операции в предизвикателна подводна среда, често на значителни дълбочини, с нестабилни боеприпаси, престояли в солена вода осемдесет години.

Но има и друг проблем: не можеш просто да взривиш нещата.

Детонацията на подводни боеприпаси може да изглежда като бързо решение, но често влошава нещата. Взривът разпръсква замърсителите през околната вода, потенциално разпространявайки замърсяването много по-далеч, отколкото би се разпространило по естествен път.

"Зависи от района, където се намират развалините и боеприпасите," обяснява Андресен. "Теченията и морфологията на морското дъно играят важна роля." Всяка развалина е уникална ситуация, изискваща внимателен анализ.

Какво означава това за нашите океани?

Ето нещото, което ме безпокои в тази история: това не е решен проблем. UC-30 активно замърсява океана в този момент. Има над 10 000 развалини само в датски води, много от които съдържат опасни материали. И нямаме ясен, икономически ефективен план за справяне с по-голямата част от тях.

Европейската рамкова директива за водите изисква от страните да поддържат добро екологично състояние на своите води. Но как да постигнеш това, когато столетни корабокрушенци бавно отделят химикали в морето?

Изследвания като това на професор Андресен са от решаващо значение – те помагат на властите да разберат мащаба на проблема и какви рискове тези развалини всъщност представляват. Но разбирането на проблема и решаването му са две много различни неща.

По-голямата картина

Замислям се за тази история в контекста на нашето по-общо отношение към океана. Често го третираме като сметище, някъде далеч от поглед и от мисли. Дали са стари боеприпаси от Втората световна война или съвременно пластмасово замърсяване, морето събира отпадъците ни от векове.

UC-30 е прозорец към този начин на мислене – напомняне, че решенията, взети по време на война (или в мирно време), могат да имат последици, далеч надхвърлящи собствения ни живот.

Тази подводница потъна преди повече от сто години. Екипажът ѝ загина с надеждата, че жертвата им има значение в голямата борба на войната. И сега, дълго след като последният ветеран е починал, корабът, който са обслужвали, все още се усеща – само не по начина, по който някой е очаквал.

Поне сега, благодарение на изследователи, готови да се гмурнат дълбоко в неудобни въпроси, знаем какво се случва там долу. Това е първата стъпка към разбирането какво, ако изобщо можем да направим нещо по въпроса.

Засега UC-30 лежи на дъното на Северно море, корпусът ѝ бавно корозира, смъртоносният ѝ товар бавно се изплъзва във водата. Столетна трагедия, която отказва да свърши.