Когато археологията стане малко... козла

Добре де, признавам си — като прочетох за това откритие, ми се появиха въпроси. Като например: какво прави голо куче, заровено в перуанската пустиня преди 1200 години? И защо някой е боядисал черепа му в яркочервено?

Оказва се, че тези кучета не са обикновени древни дворняги. Те са прадеди на перуанското инка орхидея — порода, която и до днес е призната от Американската киноложка асоциация. Според ново проучване, публикувано в списание Journal of Anthropological Archaeology, тези голи кученца са били погребани на място, наречено Кастильо де Уармей — обект на Уари империята по северното крайбрежие на Перу.

Магията на пустинната консервация

Ето какво наистина ме смая: пустинята, в която са открити тези кучета, е толкова суха, че материали, които обикновено биха изгнили, са си останали непокътнати векове наред. Става дума за косми, кости, кожа, дрехи и дори пигменти, които и днес изглеждат свежи.

Археолозите разкриха останките на три кучета и едно от тях накара всички да замръзнат — естествено мумифицирано кучешки скелет, почти пълен, с липсващи само долните части на предните крака. Животното все още имало кожа. Ушите били на място. И най-интересното: някой бил оцветил черепа му с киновар — яркочервен пигмент, изключително важен в древните перуански погребални традиции.

Първоначално изследователите помислили, че мумифицираното куче е сравнително скорошно — може би само на около 50 години, изоставено по време на обсади на обекта. Но после един от изследователите, Вероника Томчик от Дартмут, забелязала нещо интересно: и трите кучета били голи и на всички липсвали първите предкътници.

Този детайл? Практически потвърдил, че това не са случайни бездомници. Това били развъдни кучета, с конкретни физически характеристики, умишлено предавани през поколенията.

Става сложно (както във всякви връзки с домашни любимци)

А ето къде нещата стават наистина fascinations — и честно казано, доста познати.

Авторите на изследването повдигат точка, която много ме впечатли: древните хора са имали сложни взаимоотношения с кучетата, точно както ние днес. Те цитират изследователите, според които „домашен любимец за една група хора може едновременно да се смята за досадник от най-близките им съседи."

Помислете за това за момент. Някой през 800 г. сл. Хр. напълно е обичал голото си куче, може би дори е боядисал муцуната му в червено преди погребението. Но съседът му? Едва ли бил фен. Може кучето постоянно лаело. Може пък ровило в хранителните им запаси. Или просто имало онзи дразнещ навик да ги зяпа с тези дълбоки голи очи.

Археолозите открили и останки от южноамерикански камили (вероятно лами и алпаки), някои явно погребани като церемониални дарове, други просто... захвърлени като боклук. Изглежда, че хората от Уари са имали различни отношения с различни животни, дори едновременно.

Защо това откритие има значение

Отвъди фактора „яко" (и да, древни мумифицирани кучета са обективно яки), това всъщност е важно за разбирането на Уари империята. Вижте, Кастильо де Уармей бил административен и погребален център, обхващащ 110 акра — един от малкото обекти на Уари, открити по северното крайбрежие на Перу.

Предишни находки там включвали недокосната гробница на елита с 58 жени с висок статус, човешки жертвоприношения и над 1300 артефакта. Но тези открития ни разказват за властови структури и политика. Останките от кучета? Те ни разказват за ежедневието. За малките моменти. За един човек, може би дете, което обичало голото си куче и искало да го помни завинаги.

Тази връзка през 1200 години — нечия обич към домашния любимец, съхранена в сухия пустинен въздух — малко те докосва до сърцето, нали?