Пластмасовият проблем, който островите не могат да подминат
Ако сте опитвали да рециклирате на далечен остров, знаете — не е лесно. Всичко трябва да се внася и изнася. За Хавай този проблем е особено болезнен. Извозването на боклук е скъпо, депата са препълнени, а изгарянето не е най-добрият вариант за място, известно със спиращата дъха природа.
Но най-тежкото е друго: огромни количества пластмаса изобщо не остава на сушата. Отива в океана. И един от най-големите виновници? Изоставените риболовни съоръжения — мрежи, капани и въжета, които рибарите губят или нарочно оставят. Тези неща продължават да "ловят" дори след като са изоставени — хващат морски обитатели и се разпадат на микропластмаси, разпространяващи се из целия океан.
Затова когато изследователи от Hawaii Pacific University научават за този проблем, им хрумва: ами ако превърнем цялата тази пластмаса в нещо изключително здраво? Нещо като... пътища.
Риболовни мрежи, запознайте се с асфалта
Идеята е доста елегантна. Пътищата трябва да са достатъчно гъвкави, за да понасят жега и натиск без да се напукват. Традиционният асфалт върши работа, но изследователите в Хавай експериментират с добавяне на полимери — всъщност различни пластмасови съединения — за да направят пътищата по-трайни и устойчиви на тропическото време.
Въпросът стана: вместо да използваме чисто нови, непреработени полимери, можем ли да заменим част от материала с рециклирана пластмаса? Онази, която вече се е натрупала по островите?
Точно това реши да провери екип, ръководен от екологичния химик Дженифър Линч. Те си партнираха с Департамента по транспорт на Хавай и се захванаха за работа.
Става наистина интересно. Един от източниците на пластмаса? Риболовни мрежи, изтеглени директно от Тихия океан от търговски рибари, на които плащаха да ги събират чрез програмата Bounty Project. До момента са премахнали над 84 тона изоставено риболовно оборудване от хавайски води. Това не е просто рециклиране — това е активно почистване на океана, докато се създават суровини.
Рециклираната пластмаса беше преработена в материали за пътно строителство и добавена към асфалта както при традиционния полимер-модифициран асфалт.
Така... отделят ли пластмасовите пътища микропластмаси?
Това беше въпросът, който най-много ме вълнуваше — и всъщност този, който можеше да направи или разтури цялата идея.
Сигурно сте виждали заглавия за изкуствени тревни настилки или други пластмасови повърхности, отделящи микропластмаси в околната среда. Никой не иска да замени океански проблем с микропластмаси в дъждовната вода.
Изследователите тестваха участъци от реални пътища на Оаху — действителни жилищни улици, обновени с три различни асфалтови смеси. Едната използваше традиционен полимер, другата — рециклирана пластмаса от домакинства, а третата — пластмаса от тези събрани риболовни мрежи.
Около 11 месеца по-късно те се върнаха и събраха пътен прах, за да видят какво се отделя.
Резултатите? Доста успокояващи, всъщност.
Настилката с рециклиран полиетилен не отделяше повече полимери общо от конвенционалния асфалт. Когато учените анализираха пътния прах с усъвършенствани химически техники, установиха, че пластмасата се е смесила толкова добре в асфалтовото свързващо вещество, че когато частици се откъсват, те са смеси от камък, асфалт и полимер заедно — а не чисти пластмасови парчета.
С други думи, пластмасата не стои на повърхността готова да се рони. Тя е втъкана в самия път.
Защо това има значение за всеки остров (и може би навсякъде другаде)
Ето какво ми харесва в този подход: решава няколко проблема едновременно.
Островите по света се борят със същата дилема като Хавай. Рециклирането е скъпо, когато си далеч от континентални преработвателни съоръжения. Депата са ограничени. И океанът продължава да получава повече пластмаса отколкото на всички ни се иска.
Превръщането на морските отпадъци в инфраструктура — в нещо толкова основно като пътища — създава местно търсене на събрана пластмаса. Рибарите могат да печелят пари, като почистват оборудване. Пластмасата се превръща в нещо полезно. И пътищата дори може да се представят добре.
Изследователите продължават да изучават дългосрочната трайност и да сравняват отделянето на полимери от тези пътища с други източници на микропластмаси (като, интересно, гумата от гуми, която се оказва значителен източник на пътен прах).
Но ранните резултати са доста обещаващи и този подход заслужава сериозно внимание. Това е креативно мислене, което превръща проблем с отпадъците във възможност за ресурс.
Ще следя развитието. Ако тези пътища издържат през следващите години, може да гледаме на модел, който островите навсякъде да възприемат. Представете си: пътища, направени частично от онази пластмаса, която заплашваше местните морски екосистеми. Има нещо удовлетворяващо поетично в това.