Човекът, който иска да победи смъртта — и е напът да успее?

Спрях да скролвам. Нещо ме накара да се замисля.

Бил Андрюс е на 74 години. Учен. И според него, до около десет години може да сме много близо до края на остаряването. Не спиране на бръчките с кремче. Ами направо — край.

Звучи като поредната измама с добавки за дълголетие, нали? Ама постой. Това, което прави този човек, е доста по-интересно.

Когато баща ти ти даде мисия за цял живот

На 10 години баща му му казал нещо, което не го напуснало никога. Думите били простички:

„Животът е най-хубавото нещо, което ни се е случило. Като пораснеш, стани лекар и намери лек срещу остаряването. Не знам защо никой не го е направил досега."

Е, това си е малко тежко за десетгодишно дете. Но Андрюс го приел сериозно. Сериозно.

Загадката, която не му давала мира

Още като тийнейджър го била ядосала една мисъл. Нещо не му се връзвало.

• Хората на екватора остаряват по същия начин като хората на Северния и Южния полюс — въпреки че условията са коренно различни.
• Кучето и котката вкъщи остаряват по съвсем различен начин от стопанина си — а живеят на едно и също място!

Как така? Ако остаряването зависи само от средата и начина на живот, тези неща би трябвало да имат значение. Ама не. Трябвало да има нещо друго.

Моментът „Аха!"

Преломът дошъл през 1993-та на една научна конференция. Андрюс обичал една метафора — клетките били като билетчета за увеселителен парк. Всяко делене на клетката — едно билетче по-малко. Свърши ли се билетчетата, краят на влакчето. Краят на живота.

После един лектор заговорил за нещо наречено теломери. И всичко си паднало на мястото.

Теломерите: тапичките на твоята ДНК

Я да го обясня по човешки.

Помниш ли онези малки пластмасови връхчета на обувните връзки? Наричат се аплета. Задължението им е да пазят връзките от протъркването.

Теломерите са същото, но за хромозомите — онези навити пакетчета ДНК почти във всяка клетка на тялото ти. Тези малки защитни капачета седят в краищата на хромозомите и ги пазят непокътнати.

Но ето къде е проблемът: всеки път когато клетка се дели (а това става непрекъснато), теломерите стават малко по-къси. След доста деления стават толкова къси, че клетката вече не може да се дели. Остарява. Спира да работи. Умира.

Също като онези връхчета на обувките, дето бавно се износват, докато накрая връзката започне да се цепи и разplitа.

Ензимът, дето може да промени всичко

Андрюс разбрал, че теломерите са липсващото парче. Те обяснявали защо остаряваме. Защо различните видове остаряват с различна скорост. (Различните животни имат различна дължина и поведение на теломерите — всичко е записано в биологията ни.)

Ама после му хрумнало още нещо: ами ако можехме да спрем скъсяването на теломерите?

Съществува ензим наречен теломераза, който може да ги възстановява. Като малка ремонтна бригада, дето поддържа връхчетата на обувките винаги свежи.

Само че има една уловка. Теломеразата не е активна в повечето ни клетки. Среща се стабилно в репродуктивните клетки (така че бебетата се раждат с пресни теломери), в стволовите клетки и — за съжаление — в раковите клетки. Повечето обикновени клетки имат гена за теломераза, но е изключен.

Андрюс си помислил: ако намерим начин да включим този ген в обикновените клетки, теоретично можем да забавим или дори обърнем остаряването на клетъчно ниво.

Нобеловата връзка

Това не е някаква маргинална наука, между другото. През 2009-та трима учени (Карол Грийдър, Елизабет Блекбърн и Джак Шонтак) спечелиха Нобеловата награда по физиология или медицина за откриването на теломеразата. Тяхната работа постави основите точно на изследванията, които Андрюс прави.

Ами самият Андрюс ръководил екипа в „Джерон Корпорейшъп", който открил човешкия теломеразен ензим. Този човек не е случайно момче със сайт за добавки. Той е истински учен, прекарал десетилетия в молекулярната биология.

Звучи прекалено хубаво, за да е истина?

Няма да ти казвам, че Андрюс със сигурност ще победи остаряването след десет години. Науката е трудна. Много трудна. И има причини за предпазливост.

Първо, теломеразата в раковите клетки е точно това, което прави туморите толкова опасни — те продължават да се подновяват безкрайно. Ако разберем как да активираме теломеразата в здрави клетки, можем ли случайно да предизвикаме рак? Андрюс смята, че може да насочи активацията достатъчно прецизно, за да го избегне — но това си е съвсем основателна тревога.

Има и въпроси с финансирането. Андрюс казва, че му трябват повече инвестиции, за да разшири изследванията и да пусне продукт на пазара. В света на биотехнологиите това винаги е рискован път.

Защо обаче съм оптимист

Дори Андрюс лично да не реши загадката след десетилетие, фактът, че това изследване съществува, има значение. Учим се повече за основните механизми на остаряването от всякога.

И нека бъдем честни: този човек преследва мечтата си от 60 години. Започнал е на 10, продължава на 74. Такава отдаденост променя света.

Дали скоро ще видим хапче срещу остаряване или не, науката за теломерите и клетъчното остаряване ни доближава до разбирането какво точно ни кара да остаряваме — и може би, някой ден, какво може да го забави.

Ще видим какво ще стане. Но лично аз се надявам на Бил.

А ти какво мислиш? Постижима ли е целта да победим остаряването в близко бъдеще, или сме още далеч? Пиши ми в коментарите — искам да чуя мнението ти!