Пермафростът не е само лоша новина. Учените намериха нещо неочаквано

Е, трябва да си призная — тази ме изненада.

Години наред слушаме за страховитата „въглеродна бомба", скрита под замръзналата земя на Арктика. Пермафростът — онзи постоянен замразен слой, покриващ огромни територии на север — винаги е представян като спящ звяр, който бавно се събужда с покачването на температурите. И наистина, науката е плашеща. Трилиони тонове древна органична материя, замразена хиляди години, сега се топи. И когато стане това, микробите се събуждат гладни и започват да ядат, отделяйки целия този съхранен въглерод като парникови газове в атмосферата.

Но ето къде става интересно.

Екип изследователи от Швеция и Китай току-що публикуваха проучване в списание Nature, което разкрива една завладяваща подробност. И честно казано, това е точно онзи вид откритие, което прави науката толкова вълнуваща — защото природата никога не е толкова проста, колкото си мислим.

Скритият подземен помощник

Ето какво се случва. Когато пермафростът се топи, той не само освобождава въглерод във въздуха. Едновременно с това протича нещо друго. Цялата тази замразена земя по същество е капак върху пейзажа. Под нея има минерали — много от тях — заключени далеч от вода и въздух векове наред.

Веднъж щом ледът се стопи и водата започне да тече през нововъзникнали скални повърхности, нещо хубаво (поне от климатична гледна точка) започва да се случва: химическото изветряне се засилва значително.

Представи си го така. Спомняш ли си онези училищни експерименти с вулканите от сода бикарбонат и оцет? Химическото изветряне е нещо подобно — минералите в скалата реагират с вода и въглероден диоксид, а тези реакции всъщност поглъщат CO2 от атмосферата. Въглеродът се заключва в разтворени форми, които в крайна сметка стигат до океана.

Доста умно, нали?

Пътешествие до покрива на света

Изследователите не просто теоретизираха в лаборатория. Те пътуваха до Цинхай-Тибетското плато — често наричано „Третия полюс", защото е най-голямата високопланинска замразена област извън истинските полюси — и изучаваха 50 реки, протичащи през различни пермафростни условия.

Измериха всичко: емисиите на CO2 от реките, разтворения въглерод, изотопни маркери (сложни пръстови отпечатъци, които показват откъде идва въглеродът) и пуснаха геохимични модели, за да сглобят цялата картина.

Това, което откриха, беше забележително.

В области, където пермафростът се е превърнал в накъсан или прекъснат, поглъщането на въглерод чрез изветряне беше толкова мощно, че всъщност надвишаваше въглерода, отделян от реките. В някои водосборни басейни скалното изветряне компенсираше ПОВЕЧЕ от 100% от речните емисии — което означава, че системата всъщност беше нетен въглероден поглътител, а не източник.

В целия изследван регион изветрянето компенсираше средно около 35% от речните CO2 емисии. Не е зле за геоложки процес, за който никой особено не говореше.

Защо е важно (и защо не можем да се вълнуваме прекалено)

Сега, преди да си отдъхнем облекчено и да си помислим „Кризата решена, природата се грижи за нас!" — нека малко се охладим.

Това не е картбланш. Изследователите бързо подчертават, че въглеродният цикъл в топящите се среди е изключително сложен. Някои реакции на изветряне всъщност могат да отделят CO2 в зависимост от това какви минерали са замесени. И ето какво е важното: дори ако геоложките процеси компенсират част от емисиите, биологичните емисии от разлагането на древния въглерод все още протичат безпрецедентно.

Но това, което проучването прави, е да обърне изцяло начина, по който мислим за топящия се пермафрост.

Години наред разказът беше: „Пермафростът се топи = климатична катастрофа = повече емисии = затопляне = повече топене." Еднопосочна улица към гибел. Но това проучване показва, че реалността е много по-нюансирана. Не е само източник на емисии — това е динамична система, в която биологичният и геоложкият въглероден цикъл са преплетени по начини, които едва започваме да разбираме.

Професор Ян Карлсон от Университета в Умео го каза перфектно: „За да разберем дали топящият се пермафрост в крайна сметка усилва или смекчава климатичното затопляне, трябва да вземем предвид както въглерода, освободен от древните почви, така и въглерода, погълнат чрез скално изветряне."

Това означава, че нашите климатични модели — онези, от които политиците зависят, за да вземат решения за бъдещето ни — може би пропускат ключова част от пъзела. Ако не отчитаме този геоложки въглероден поглътител, може би надценяваме затоплянето от топенето на пермафроста.

По-голямата картина

Ето какво намирам за най-завладяващо в цялата тази работа: тя ни напомня, че земните системи са устойчиви по начини, които често подценяваме. Хилядолетия наред тези процеси са работели в баланс. Замразената земя е държала минералите заключени, ограничавайки изветрянето. Сега този баланс се променя и въпреки че биологичната страна (разлагането) очевидно се ускорява, геоложката страна също реагира.

Дава ли ни това повече време? Може би. Причина ли е да намалим усилията за намаляване на емисиите? Абсолютно не. Но разбирането на тези обратни връзки по-добре може да направи климатичните ни прогнози по-точни и стратегиите ни за адаптация — по-ефективни.

Изводът? Природата е сложна. Наистина, наистина сложна. И колкото повече научаваме, толкова повече осъзнаваме, че „простите" истории, които разказваме за екологична катастрофа (или спасение), обикновено пропускат нещо важно.

Това не е причина за отчаяние — а причина да продължим да слушаме, да изучаваме и да бъдем смирени за това, което мислим, че знаем.

Източник: ScienceDaily