Тайната, която учените не могат да разгадаят от 50 години

Представи си следното: съществува рак, срещу който лекарите се борят с почти същите методи от половин век насам. Оцеляването почти не се е променило. Ще те изненада ли това?

И мен ме изненада. Става въпрос за дребноклетъчните невроендокринни тумори. Тези агресивни образувания могат да се появят в белите дробове, простатата или яйчниците. Имат една обща черта: разпространяват се рано и не се поддават на лечение.

Учените си бльскат главите от над 50 години. Според д-р Оуен Н. Уит, когато за първи път се сблъскал с тези ракове като студент, статистиката за оцеляване била "същата като днес". Това наистина те кара да се замислиш.

Липсващото парче от пъзела

Тук нещата стават интересни. Всички тези ракове имат една обща характеристика: загубили са гена RB. Представи си RB като спирачката на тялото ти — не позволява на клетките да растат безконтролно. Когато раковите клетки изгубят RB, е като да махнеш спирачките на кола. Нещата бързо тръгват на зле.

Нормално, ако изгубиш спирачка, би очаквал учените да са намерили начин да я заменят. Но ето я загадката: директното насочване към RB не е проработило. Раковите клетки се адаптират. Намират си други начини да оцелеят.

Затова изследователи от UCLA пробвали нещо различно. Вместо да питат "Как да поправим каквото е счупено?", те попитали "На какво разчита тази счупена клетка сега?"

любопитното откритие: ракът става зависим

Това, което екипът от UCLA открил, е наистина увлекателно от биологична гледна точка. Когато раковите клетки изгубят RB, те не се движат хаотично — стават зависими от нещо друго. По-точно, разчитат силно на протеина E2F3.

Ето какво е хубавото: това създава нещо, което учените наричат "синтетична летална" уязвимост. На прост език? Ракът може да оцелее без RB. Може да оцелее и без високи нива на E2F3. Но махни и двете, и раковата клетка се разпада.

Прилича си с откритието, че пожарът в сграда е станал зависим от една дефектна жица, за да се захранва. Прекъсни я — и цялата система рухва.

Д-р Уит го каза добре: "Загубата на един ген може да не е от голямо значение, но загубата на два има драматичен ефект върху растежа на тумора."

По-добри модели за изследване: непризнатият герой на науката

Тук историята става малко по-техническа, но не по-малко важна. Напредъкът срещу тези ракове е бавен, отчасти защото учените не са разполагали с добри лабораторни модели.

Помисли: не можеш наистина да разбереш враг, когото не можеш да наблюдаваш правилно. Затова екипът от UCLA направил нещо умно. Взели нормални човешки простатни клетки и ги инженерствали с пет основни генетични промени, причиняващи рак (включително загубата на RB). Отглеждали ги в миниатюрни органоподобни структури и после ги използвали за създаване на тумори в мишки.

Тези модели наистина приличат на истински човешки дребноклетъчен рак на простатата. Това е огромна работа. Разликата е като между да изучаваш снимка на птица и да гледаш такава в задния си двор.

CRISPR: четенето на инструкцията на рака

С тези по-добри модели изследователите направили това, което се нарича геномно CRISPR сканиране. Представи си да прегледаш хиляди наръчници, за да разбереш кой точно е нужен на раковата клетка, за да оцелее. CRISPR сканиранията правят точно това — тестват систематично всеки ген, за да видят кой е съществен.

Резултатите? Почти 1400 гена играят важни роли. Но сред най-значимите открития било нещо елегантно: дребноклетъчните ракове от напълно различни органи споделяли една и съща зависимост от E2F3.

Когато изследователите намалили нивата на E2F3 в ракови клетки с дефицит на RB, туморите спрели да се делят. Не можели да образуват обичайните си групи. В някои случаи умрели напълно.

Обратът: съществуващи лекарства може би помагат

Тук надеждата става реална. В момента няма лекарство, което директно да насочва E2F3. Създаването на нова медикация от нулата отнема години и огромни ресурси.

Но изследователите не се отказали. Открили, че блокирането на така наречения път DHODH — който участва в производството на градивните елементи на ДНК — намалило нивата на E2F3 и забавило растежа на туморите.

И тук дойде частта, която ме развълнува искрено: инхибиторите на DHODH вече съществуват. Всъщност лекарства като лефлуномид и терифлуномид вече са одобрени от FDA за лечение на автоимунни заболявания като ревматоиден артрит.

Преизползването на съществуващи медикаменти не е гарантирано да проработи, но може драстично да ускори времето за помощ на пациентите. Говорим за потенциално спестени години в разработката и тестването.

"Това, което е вълнуващо, е че откритията ни отварят вратата за прилагане на съществуващи лекарства по нов начин", каза д-р Еван Абт, един от авторите на изследването. "Като разберем как тези ракове зависят от E2F3, можем да започнем да мислим за стратегии, които да проработят много по-бързо при пациенти."

Защо това има значение извън лабораторията

Когато мисля за такъв род изследвания, изпитвам смесица от емоции. Има научна вълнуващо — да откриеш нещо ново за това как работи биологията, винаги е вълнуващо. Но има и нещо по-дълбоко.

Десетилетия наред пациентите с тези ракове и техните семейства са били информирани, че възможностите са ограничени. Че оцеляването не се е подобрило. Че надеждата е рядкост.

Изследвания като това не гарантират незабавни лечения. Но отварят врати. Дават на учените нови цели, към които да се стремят. Подсказват, че проблемът не е нерешим — просто все още не бяхме намерили правилния ъгъл.

И фактът, че съществуващи лекарства може би помагат? Това е като да разбереш, че ключът за заключената врата е бил в съседната стая през цялото време.

Какво следва?

Пътят от лабораторно откритие до лечение на пациенти е дълъг и пълен с препятствия. Но всеки голям пробив в медицината започва с момент като този — когато изследователи забележат нещо, което други са пропуснали, и посмеят да попитат "Ами ако?"

Екипът от UCLA ни даде нова цел, по-добри модели за изследване на тези ракове, и намек, че съществуващи медикаменти може би ще помогнат. Това не е лек. Но е причина да продължаваме, да финансираме изследвания и да се надяваме.

Защото някъде там следващият пробив се крие на видно място — чака само някой да зададе правилния въпрос.