Когато "Обикновен Полет" Се Превърна в Кошмар

Представи си следното: Края на август 2001. Седнал си на място 34А в самолет, който лети от Торонто към Лисабон. Над теб — тъмният Атлантически океан. Гледал си филма, сигурно вече дремеш, и изведнъж — лампите угасват. Двигателите? Тишина. Самолетът не вече лети; той пада — но с класа.

Това беше реалността за 306 души на борда на полет 236 на Air Transat.

Мигът, в който всичко се промени

Първата следа, че нещо не е наред, дойде от нещо съвсем невинно — стюардеса, която светеше с фенерче към крилото. Като се замислиш, всъщност е доста зловещо, нали? Сякаш търсеха призраци в мрака.

После: тъмнина.

Самолетът А330 току-що се бе превърнал в много скъпа планерна машина, и всички на борда го разбраха.

Маргарет МакКинон, психоложка, която пътувала онази нощ, по-късно разказа, че не веднага осъзнала, че се случва нещо ужасно. Но когато лампите угаснали и самолетът паднал? Там вече подозирала, че може и да не оцелеят.

Можеш ли изобщо да си го представиш това чувство? На 10 километра височина, а най-голямата ти надежда е физиката.

Виновникът: Микроскопична пукнатина

Ето нещото, което ме учудва в тази история — катастрофата не беше някакъв масивен механичен дефект или класическа грешка на пилотите. Не, ставаше дума за триинчова пукнатина в горивна тръба. Три инча! Това е по-малко от палеца ми.

Самолетът бил излетял с близо 47 тона гориво — повече от достатъчно за маршрута. Когато десният двигател започнал да дава странни стойности (високо налягане на маслото, ниска температура на маслото), пилотите направили онова, което правят опитните авиатици: диагностицирали проблема въз основа на опита си.

Решили, че става дума за дисбаланс в горивото. Стандартно нещо. Затова започнали да прехвърлят гориво от левите резервоари към десния двигател.

Единственият проблем? Десният двигател изтичал гориво с дебит около 13 тона на час. Те не решавали проблема — те наливали масло в огъня, така да се каже.

Спускане към надеждата

Около 45 минути след първото предупреждение станало ясно, че нещата са много по-лоши от очакваното. Капитан Робер Пише — човек с повече от 16 800 часа летателни часове зад гърба си — се свързал с контролата на въздушното движение. "Обявяваме аварийна ситуация и поемаме към Лажеш", казал по същество. "Желаем ни късмет."

Летищната база Лажеш на Азорските острови била целта — на около 200 морски мили. Осъществимо, смятали те.

После десният двигател умрял.

Дванайсет минути по-късно? Лявият последвал примера.

Сега си Капитан Пише или първият му помощник Дирк Деякер. И двата двигателя са мъртви. До целта ти остават 65 морски мили. Единственото нещо между самолета ти и майка земята е способността на машината да планира.

Говори за напрежение.

Кацането, Което Не Трябваше Да Се Получи

Самолетът разполагал със система за спешни случаи — нещо, наречено рампна въздушна турбина (RAT), която осигурявала достатъчно енергия само за най-необходимото. Управление на полета? Да. Уреди? Да. Закрилатели? Спирачни повърхности? Онези неща, дето ти помагат да кацнеш? Не. Тях ги нямало.

Пилотите трябвало да разчитат изцяло на военни контрольори на въздушното движение, които ги насочвали надолу чрез радар.

Деветнайсет минути след като вторият двигател спрял, те докоснали наземната навигационна писта на Лажеш. Специалните колела се износили до оста. Гумите пламнали от триенето.

И все пак? Само няколко леки наранявания. Всички оцелели.

Капитан Пише спечелил наградата за изключително летно майсторство от Асоциацията на авиолиниите пилоти за това. Честно казано, това се струва недостатъчно.

Обратът, Който Те Кара Да Се Замислиш

А ето къде историята става сложна — и честно, по-интересна.

Португалското разследване на въздушните произшествия установило, че цялата тази бъркотия можела да бъде предотвратена. Ако пилотите бяха следвали протокола стъпка по стъпка вместо да диагностицират от паметта си, можеха да разпознаят теча на гориво такъв, какъвто е. Самолетът всъщност разполагал със системи, проектирани точно за този сценарий, но те разчитали на интуицията си вместо на контролния списък.

Странна ирония, нали? Тези пилоти бяха толкова опитни, толкова добри в работата си, че поверили инстинктите си на процедурата. А инстинктите им сгрешили.

Намалява ли това постижението им при кацането? Според мен — не. Когато и двата ти двигателя умрат и 306 живота зависят от теб, не получаваш втори опит. Взимаш най-добрите решения в момента, а тези на Пише бяха наистина изключителни.

Но е напомняне, че дори експертите могат да попаднат в капани — и че контролните списъци съществуват с причина.

Какво Остава с Мен

Продължавам да мисля за онези пътници. За Маргарет МакКинон, седнала там, напълно убедена, че ще умре, и после... не. Самолетът кацнал, гумите пламнали, и някак си тя си тръгнала.

На борда имало 293 пътници и 13 члена екипаж. Всеки един от тях дължи живота си на студени глави, сигурни ръце и на Airbus, който знае как да планира по-добре, отколкото вероятно би трябвало.

Когато следващия път си в самолет и светне знакът за закопчаване на коланите, отдели мисъл за полет 236. И за Капитан Пише, който превърна потенциална трагедия в история, която ще разказваме и след петдесет години.