Тайните разговори, които се водят точно под носа ни (а понякога и под перките или крилата)

Хей, има нещо, което наистина ме смая тази седмица.

Ние, хората, си имаме преводачи, когато не можем да се разберем с някого от друга страна. Оказва се обаче, че животните също си имат такива — само дето не им трябва Google Translate. Те са си създали цели системи за комуникация с напълно различни видове.

Наскоро излезе преглед в списанието Animal Behaviour, в който 58 изследователи (да, прочетохте правилно — петдесет и осем учени!) събраха данни за това как животните си общуват, дори когато изобщо не са от един и същ вид. И примерите, които откриха, са наистина невероятни.

Медоуказателите си имат код

Представете си следното: Разхождате се из африканската савана и малка кафява птичка каца наблизо. Започва да издава някакви тракащи звуци. Прехвърча се на друг клон. Пак вика. Отлита малко по-нататък.

Тази птица не ви дразни. Тя ви предлага сделка.

По-голямата медоуказателна птица е разбрала, че хората могат да отворят кошерите, до които тя самата няма достъп. Затова е разработила специален зов, за да привлече човешкото внимание, след което ви води през гората — понякога с часове — право до пчелно гнездо. Вие вземате меда, а птицата си хапва восък (това е любимото ѝ лакомство).

Но ето къде става наистина интересно: птицата не използва само един сигнал. Тя реагира и на НАШИТЕ викове. Те водят истински разговор — с въпроси и отговори — и нито един от двата вида не е еволюирал заедно с другия. Това партньорство се е развило напълно независимо. То е чисто културно нововъведение, предавано през поколения и от птици, и от хора.

Гледал съм документални филми за това и има нещо почти магическо в това да наблюдаваш човек и медоуказател да работят заедно така, сякаш са партньори от години. Защото наистина са — просто не става въпрос за вида партньорство, който обикновено изследваме.

Когато рибите си наемат козметици

Ето едно, дето ме разсмя: има риби там навън с лични салони за красота.

Чистещите риби (конкретно синѐватата чистеща гущерица, ако искате да сме прецизни) устройват станции върху кораловите рифове, където по-едрите риби идват, за да им махнат паразитите. Чистещата риба получава храна. По-голямата риба — по-здрава кожа. Всички печелят.

Но ето я комуникационната трудността: по-големите риби често са хищници, които лесно могат да изядат чистещата риба. Как не я нападат, докато тя рови из хрилете им?

Сигнали. Много сигнали.

Чистещите риби са развили ярки цветове и специфични пози на тялото — като правят малки клякания или се люлеят на опашка — които по същество крещят: „Аз съм чистач, не съм храна!" По-едрите риби пък са се научили да разпознават тези сигнали и да стоят мирни.

Представяте ли си, ако всеки механик носеше яркооранжева жилетка, която да го прави невидим за колите, минаващи през сервиза? Доста полезна адаптация, нали?

Някои чистещи скариди правят същото — размахват ярките си антени, за да могат хищните риби да разберат, че не трябва да ги глътнат. Те по същество са ветеринарите на рифа, със собствени разпознаваеми „униформи".

Когато мравките са манипулирани (но е за добро... нали?)

А сега нещо малко по-зловещо: гъсеници на пеперуди, които заблуждават мравките да станат техни бодигардове.

Пеперудите ликениди (понякога наричани пеперуди със ситни крила) снасят яйцата си по растенията. Когато се излюпят, гъсениците им отделят специални химикали и вибрации, каращи близките мравки да си помислят: „О, това са нашите бебета, трябва да ги пазим!"

После мравките охраняват гъсениците от врагове и дори ги носят в гнездата си през нощта. В замяна... гъсениците понякога отделят сладникави течности, които мравките могат да ядат. Но нека бъдем честни: гъсениците не дават това от великодушие. Те по същество са хакнали мравчата родителска система.

Учените наричат това „мутуализъм", но не съм сигурен дали мравките биха се съгласили, ако разбираха какво се случва. Въпреки това комуникационните сигнали са fascиниращи — гъсениците са еволюирали да говорят език, който мравките не могат да игнорират, дори и цялата връзка да е едностранчива по определени начини.

Вероятно пропускаме по-голямата част от разговора

Ето нещо, дето ме накара да се замисля: учените признават, че може би пренебрегваме огромни количества междувидова комуникация, защото сме толкова фокусирани върху визуалните сигнали.

Виждаме птици да демонстрират ярки пера и си мислим, че това е цялата история. Но какво да кажем за вибрациите? Химикалите? Съвсем фините промени в стойката, които човешките ни очи не могат да засекат?

Изследователите отбелязаха, че много видове използват едновременно няколко сетива, а ние по същество гледаме филм със заглушен звук. Може би стоим насред пълен разговор между птица и насекомо, без дори да го осъзнаваме.

Това ме кара да се чудя колко партньорства сме пропуснали напълно, защото не сме гледали с правилните инструменти.

Какво прави тези партньорства успешни

Учените определиха няколко ключови неща, които правят междувидовата комуникация работеща:

Първо, времето трябва да е правилно. Когато медоуказателят лети напред, човекът трябва да следва с подходящо темпо. Когато едра риба се доближава до чистеща станция, и двете трябва да са наясно с намеренията си. Лошо синхронизиране означава провалено сътрудничество.

Второ, сигналите трябва да са надеждни. Ако чистещите риби започнат понякога да хапват и здрава тъкан от перките (което понякога се случва), по-едрите риби ще спрат да се доверяват на визуалните знаци. Цялата система ще се срине. Затова и двете страни са под натиск да поддържат сигналите честни.

Трето, контекстът е изключително важен. Някои сигнали са вродени — вградени са в животните от рождение. Други са научени, гъвкави и могат да варират от един регион в друг. Рибарите в различни части на света са развили различни начини да „слушат" делфините, за да намират риба, и тези местни диалекти не се пренасят.

Защо трябва да ни пука?

Честно, мисля че това изследване има значение по няколко причини.

За едно, то е смирено. Обичаме да мислим за човешкия език като за нещо специално и уникално. Но животните са разработили сложни комуникационни системи, за да работят с напълно различни организми — те са измислили начини да споделят информация през еволюционни граници, които не би трябвало да са съвместими. Това е забележително.

Има значение и за опазването на природата. Когато защитаваме един вид, може би защитаваме ключов комуникационен партньор, от който друг вид зависи. Акоpopulationата на медоуказателите намалее, човешко-медоуказателните партньорства, съществували хиляди години, може да изчезнат. Не губим само отделни видове; може би губим цели взаимоотношения.

И има още нещо: разбирането как животните комуникират между видовете може да ни научи нещо за това как самата комуникация се развива. Някои сигнали започват като случайни подсказки — поведение, което случайно е повлияло на друго животно — и с поколенията стават умишлени сигнали. Други пък започват в съвсем различни контексти (като грижи за потомство или конфликт) и биват преназначени за сътрудничество.

Тази гъвкавост, тази приспособимост — това точно е онова, от което всяка комуникационна система се нуждае, за да работи. И ние го виждаме да се случва през видовите граници постоянно.

Цялата картина

Ето какво научавам от това изследване: природният свят е още по-свързан, отколкото си мислим.

В гората, на рифа, в саваната, животните водят разговори с напълно различни същества. Те споделят информация, координират действия, изграждат доверие и поддържат взаимоотношения, от които всички печелят.

Просто не сме слушали правилно.

Може би следващия път, когато видиш птица, риба или дори мравка, си струва да спреш за момент и да се зачудиш: какъв разговор се води точно сега, който изобщо не забелязваме?

Тайният език на животинското сътрудничество може да е навсякъде около нас. Просто трябва да се научим да го чуваме.