Когато „повече приятели" означава „повече проблеми"

Ето един въпрос, който може да ви изненада: ако ще бъдете затворени в малко пространство на милиони километри от Земята с шепа хора за две-три години, трябва ли да прекарвате всяка будна минута заедно, за да избегнете самотата?

Според едно любопитно ново проучване — вероятно не. И честно казано, резултатът беше толкова неочакван, че се наложи да прочета изследването два пъти.

Експериментът в Антарктика

Изследователи от Университета в Цюрих и Университета в Берн решили да проверят как се променят човешките социални връзки при пълна изолация. Те наблюдавали 12 души екипаж на станция „Конкордия" в Антарктика — едно от най-отдалечените и сурови места на планетата. През зимата температурите падат до минус 80 градуса по Целзий. Екипажът бил практически блокиран заедно десет месеца.

И тук нещата стават интересни. Учените не разчитали само на анкети и въпросници. Давали на всеки член на екипажа специални сензори, които проследявали кога и колко дълго хората са физически близо един до друг. Представете си нещо като фитнес гривна, но вместо стъпки брои неудобните срещи с онзи колега, с когото не можете да се разберете.

Неочакваните открития

Ето какво показали данните: хората, прекарващи ПОВЕЧЕ време близо до другите, не се чувствали непременно по-щастливи или по-подкрепени. Понякога дори се случвало обратното — повече контакти били свързани с повече конфликти, по-голямо недоверие и по-ниска оценка на представянето.

Останавете това да ви прозвучи за момент.

Когато си в малка група при екстремни условия, непрестанната близост не е същото като социална подкрепа. Може дори да се превърне в допълнителна тежест. Не знам за вас, но на мен това ми се струва едновременно fascinating и малко тъжно. Ние приемаме, че борбата със самотата означава да напълним живота си с повече човешки контакти. Но понякога, особено в тесни пространства, онова, от което наистина се нуждаем, е врата, която да затворим, и няколко минути чиста самотия.

Ръководителят на изследването Ян Шмутц го каза така: „В малки екипи при екстремни условия повече контакти не означават автоматично социална подкрепа, а могат дори да увеличат напрежението."

Проблемът с подгрупите

Сензорите разкрили и друга закономерност, която смятам за много важна. С напредването на мисията екипажът естествено започнал да се разделя на по-малки групички. Хората се ориентирали към колеги, които говорят същия език или споделят тяхната националност. Тези по-малки връзки вероятно помагали на хората да се чувстват подкрепени и стабилни през стресови периоди.

Но ето и обратната страна: тези естествени разделения можели да отслабят цялостното единство на екипажа, особено когато той е културно разнообразен.

Това напълно ми се струва логично. Спомням си собствения си живот — когато съм под стрес или претоварен, търся хора, които „ме разбират", споделят моя произход или начин на общуване. Това е успокояващо за кратко, но може да създаде невидими стени с останалите. А сега си представете същото в марсианското убежище, където не можете просто да избягате при друг приятел от другата страна на града.

Защо това има значение за Марс

Защо изобщо да ни интересуват 12 души, замръзнали в Антарктика? Защото станция „Конкордия" е най-добрата симулация на Земята за това как може да изглежда бъдеща мисия до Марс. Изолацията, тесните помещения, невъзможността да се обадиш на приятел извън екипажа — всичко това е удивително сходно.

Астронавтите в продължителни мисии ще се сблъскат със същите предизвикателства, но със залог, който е буквално астрономически. Конфликт, който е тлеел месеци наред в Антарктика, може да избухне в момента, когато пилотирате космически кораб, където животът на всеки зависи от всички останали.

Изследователите предлагат, че разбирането на тези социални динамики рано — и предоставянето на целенасочена подкрепа — може да бъде ключово за успеха на мисията. Може би това означава проектиране на убежища с повече лични пространства. Може би обучение на екипажите в разрешаване на конфликти специално за изолирана среда. Или пак подбор на хора, които наистина се чувстват комфортно както със самотията, така и с тясното съжителство.

Технологията, която направи всичко това възможно

Още нещо, което си струва да отбележим: сензорите за близост работили надеждно при тези екстремни условия. Проследявали социалните модели, без да пречат на рутината на екипажа — а това не е малка работа, когато „офисът" ти е замръзнала изследователска станция.

Това отваря врати за бъдещи изследвания. Учените искат да проучат по-задълбочено какви типове социално взаимодействие всъщност облекчават стреса и какви го усилват. Подобни знания ще бъдат безценни за планиране на мисии отвъд Луната.

Моето мнение

обичам това проучвание, защото ни напомня, че хората са сложни. Приемаме, че изолацията е врагът, а връзката е решение, но истината е по-неопределена от това. Дори най-хармоничните приятелства могат да се натоварят при точните (или неправилните) условия. И понякога подкрепата, от която се нуждаем най-много, не е още един човек — а свободата да останем сами за известно време.

За мен това изследване подчертава и нещо красиво: дори при най-екстремните обстоятелства ние се адаптираме. Създаваме нашите малки общности, намираме си хората, изграждаме пространства, в които се чувстваме разбрани. Това е човешката природа в най-чистата й форма.

Но това също така означава, че когато най-накрая изпратим хора на Марс, не можем да се фокусираме само върху ракетите и защитата от радиация. Трябва да мислим за човешката душа — за това какво означава да живееш, да работиш и да съществуваш заедно в празнотата на космоса.

Това е въпрос без лесни отговори. Но изследвания като това? Те са едно страхотно начало.