Ония малки кубчета, които промениха историята

Представи си следното: април 1945 г. Американски войници минават през разрушена Германия и изведнъж попадат на нещо странно — десетки малки кубчета от уран, подредени като експериментална инсталация. Тия невзрачни предмети в крайна сметка стават най-важните поставки за документи в историята — доказателството, че един от най-упоритите митове за Втората световна война е просто неверен.

Призракът, който не искаше да си тръгне

Години наред сред физици и историци се разказваше една доста любопитна история. Вернер Хайзенберг — същият онзи Хайзенберг, прочут с принципа на неопределеността в квантовата физика — твърдял, че германската ядрена програма била на косъм от успеха. Според него експерименталният им реактор само трябвало да получи „още няколко уранови кубчета", за да достигне критичност. Една идея, единствено това им липсвало, за да променят хода на историята.

Има и една прочута (макар и неточна) история за Хайзенберг, посетил дома на физика Нилс Бор в Копенхаген по време на войната. Двамата уж обсъждали моралните последици от създаването на бомба. Тая история станала основа на прочутата пиеса на Майкъл Фрейн. Разказът бил примамлив: Германия била на крачка от ядрена мощ, но учените ѝ проявили повече сдържаност, отколкото сме предполагали.

Ами ако цялата тая работа си била чисто и просто преувеличение?

Какво всъщност ни разказват тия кубчета

Екип от изследователи начело с Тимоти Коет наскоро се вгледа внимателно в две от оцелелите уранови кубчета — малки, сиви и доста обикновени на вид предмети, дето едва ли ще привлекат погледа ти в музейна витрина. Заедно с исторически документи и технически анализ, тези кубчета разкриха нещо учудващо: твърденията на Хайзенберг били доста далеч от истината.

Ето как стои работата с изграждането на ядрен реактор, обяснено възможно най-просто: нужна ти е верижна реакция. Когато атомите на урана се разпадат (това се нарича делене), те отделят енергия И допълнителни частици, наречени неутрони. Тези неутрони трябва да ударят други уранови атоми, за да ги накарат да се разпаднат също, и така реакцията се поддържа сама. Но има една уловка — тези неутрони се движат прекалено бързо, за да свършат работата си както трябва.

Представи си го като опит да накараш хора да танцуват заедно на купон. Бързите неутрони са като прекалено енергични гости, дето само се блъскат и търчат насам-натам. Първо трябва да се поуспокоят, и тук идва ролята на забавителя.

Главоболието с тежката вода

В американският Манхатънски проект учените използвали графит (да, същото нещо от моливите) като забавител. Справили се блестящо и постигнали първата контролирана ядрена верижна реакция през 1942 г.

Германия обаче поела по различен път. Нейните учени решили, че тежката вода е правилното решение. Тежката вода изглежда също като обикновената вода, но съдържа водородни атоми с един допълнителен неутрон. Тя е като зубъра сред забавителите на неутрони — наистина много добра в това да забавя бързите неутрони.

Проблемът? Тежката вода е известно трудна и скъпа за производство. По време на войната единственото голямо находище в Европа бил заводът на Норск Хидро във Вермурк, Норвегия.

И ето къде става интересно от историческа гледна точка. Съюзниците знаели за този завод. Знаели, че Германия се нуждае от него. И наистина не искали Германия да го има.

Операция „Гънесайд": Саботажът, променил историята

През 1943 г. американски бомбардировачи ударили Вермурк в една от най-значимите (и може би подценени) операции през цялата война. Но истинското шоу се състояло през февруари 1943 г., когато малък екип от норвежки командоси осъществил операция „Гънесайд". Тези смелчаги проникнали в завода, унищожили запасите от тежка вода и в общи линии направили германските ядрени мечти доста по-трудни за осъществяване.

Това наистина е една от най-драматичните истории от войната, за която повече хора би трябвало да знаят — шепа норвежки партизани всъщност саботирали атомното бъдеще на нацистка Германия, като взривили малко специализирана вода. Ефектът от тази мисия може би буквално е променил изхода на войната.

Колко близо всъщност е била Германия?

Да се върнем на ония уранови кубчета и новите изследвания. Въз основа на това, което учените открили при разглеждане на германската конструкция на реактора (известен като B8) и анализа на реалните материали, отговорът е: изобщо не била близо. Дори не в същата вселена на „близо".

Реакторът B8 щял да се нуждае от приблизително два пъти повече уран и повече от два пъти тежката вода, с която разполагал, за да постигне поддържана верижна реакция. Това не е дребен проблем със снабдяването — това е фундаментална инженерна грешка.

Изследователите проверили и дали Германия е можела да премине към графит вместо тежка вода, както направила американската програма. Но ето какво: германските учени явно тествали графит и решили, че за тяхните цели няма да проработи. Екипът подозира, че техните проби от графит може би били замърсени с примеси, които провалили експериментите. Пълна съдба.

Защо това има значение днес?

Тази история ми е наистина интересна по причини, надхвърлящи обикновената историческа любопитка. Тя засяга въпроси, които сякаш са изключително съвременни: Как оценяваме конкуриращи се твърдения за технологични способности? Как пропагандата (дори самонасочена от учени, искащи да защитят репутацията си) оформя разбирането ни за историята? Какво означава „почти успях"?

Хайзенберг прекарал години след войната като поддържал тезата, че Германия била почти стигнала до целта, че експериментът с B8 бил на прага на успеха. Урановите кубчета обаче сочат, че тази версия била повече за спасяване на научни репутации, отколкото за описание на действителността.

Има нещо тъжно в тия две оцелели уранови кубчета, дето седят в лабораториите и тихо разказват съвсем различна история от тази, която създателите им били планирали. Те са като исторически артефакти, отказали да се съобразят с официалната версия.

Истинското послание

Ето какво продължавам да си мисля: Втората световна война била спечелена чрез комбинация от военни действия, промишлен капацитет и да, научни постижения. Но атомната бомба не била просто въпрос на брилянтни учени — ставало дума за ресурси, промишлена база и организационна способност да сглобиш нещо наистина работещо.

Германската ядрена програма не била спъната от липса на гений. Хайзенберг и колегите му разбирали ядрената физика съвсем добре. Те били победени от логистика, от съюзнически саботаж, от промишлени ограничения и може би от лоши експериментални данни по пътя.

Ония уранови кубчета сега седят като безмълвни свидетели на алтернативна история, която никога не се случи — и ни напомнят, че в науката, както и във войната, имането на идея е само началото.