Денят, в който спринцовката промени всичко

Представи си следното: ти си учени в лаборатория с максимална сигурност в Сибир, заобиколен от най-смъртоносните патогени на планетата. Работата ти? Да направиш тези вируси още по-опасни.

Точно това правил д-р Николай Устинов през 1988 г. в загадъчната съветска лаборатория ВЕКТОР. И после, за части от секундата, всичко тръгна напълно надолу.

Една малка инжекция, една огромна катастрофа

Устинов правел това, което правил всеки ден – работел с морски свинчета, заразявал ги с вируса Марбург чрез спринцовка. Марбург, ако не знаеш, е страховитият братовчед на Ебола. Причинява треска, органна недостатъчност и най-гадното – кървене от буквално всяка дупка в тялото. Нос, очи, уста, уши. Болест, дето звучи измислена за филм на ужасите.

Но Устинов не търсел лек. Работата му била да разбере вируса достатъчно добре, за да го превърне в оръжие.

Затова когато иглата случайно убоде неговия пръст вместо този на морското свинче, часовникът тръгна. Лекарство за Марбург нямало. Щом веднъж се заразиш – си обречен.

Две седмици кошмар

Това, което последвало, е наистина тежко за четене. Устинов кървял отвътре около две седмици. Две седмици! Можеш ли да си го представиш?

Знаел точно какво става с тялото му – и което е невероятно, записал всичко. С клиническа хладнокръвност (което на мен ми звучи свръхчовешко), пишел в дневник как тялото му се разпада. Страниците му били опръскани с кръв. Този човек бил учен до последния си дъх – записвал данни, докато тялото му угасвало.

Съпругата му Евгения могла да го вижда само през прозорец. Само да говори с него по телефона. Колегите му я завивали с чаршафи до брадичката му при посещенията, за да не види цялата картина.

Това е разбиващо, нали? Да гледаш как обичан човек умира така и дори да не можеш да му стиснеш ръката.

Вирусът се развил в него

И тук става наистина странно. Когато Устинов починал, лекарите направили аутопсия – разбира се, облечени в пълни биозащитни костюми. Взели слезката, черния му дроб и кръвта. И онова, което открили, било наистина обезпокояващо.

Вирусът не само го убивал. Той се развивал в него. Щамът на Марбург, излязъл от тялото му, бил значително по-вирулентен от онзи, влязъл с убождането на иглата.

Кръстили го „Вариант У" – У от Устинов.

От аутопсия до оръжие

Тук ми прилошава най-много.

Учените от ВЕКТОР не прибрали това откритие като любопитен факт. Според бившия съветски специалист по биологични оръжия д-р Кен Алибек, Вариант У веднага бил пуснат в употреба. Произвели го. Изсушили го на прах. Създавали биологично оръжие, което можели да разпространяват скришно и хората да го вдишват.

Остави това да те обмисли: съветски учени умрял ужасна смърт и смъртта му била превърната в боеприпас.

Към началото на 1988 г. съветската програма за биологични оръжия, наречена Биопрепарат, работела по масовото производство на този прахообразен смърт. Искали да го пръскат по вражеска територия. Искали хората да го дишат.

Благодарение на Бога Съветският съюз се срина, преди да са го използвали.

Къде е сега?

Ето частта, заради която не мога да спя: Вариант У все още съществува.

След разпада на СССР руският президент Борис Елцин официално прекратил настъпателната програма за биологични оръжия през 1992 г. Но – знаех си, че ще има „но", нали? – това не значи, че запасите са унищожени.

Според авторката Ани Джейкъбсэн, която подробно проучила тези програми, Вариант У „се смята, че се съхранява във ВЕКТОР" и до днес. Същата лаборатория, където Устинов случайно се самоубил.

Разбира се, казват ни, че е сигурен. Казват ни, че е съхранен безопасно. Казват ни, че всичко е под контрол.

Но ето какво: злополуки се случват. Една вече се случи.

Защо тази история ме преследва

Често си мисля за тази история, защото стои на такова странно кръстовище между трагедия, самонадеяност и студена война лудост. Човек умрял ужасно и смъртта му веднага била превърната в оръжие. Онези, дето се опитвали да разберат болестта, я използвали, за да направят нещо по-лошо.

Има нещо дълбоко обезпокояващо в това, че Вариант У може би още седи в лаборатория в Сибир и чака. Не чака нещо конкретно – просто седи там, десетилетия след като човекът, чието тяло помогнало да се създаде, бил погребан в ковчег, облицован с цинк.

Студената война ни даде толкова много страховити тайни, заровени на толкова много забравени места. Повечето от тях, надяваме се, са безвредни сега.

Но „повечето" не е „всички".

И това „но" в края на всяка история за сигурност е онова, което прави истории като тази на Устинов невъзможни за забравяне.