Заветът, който не можа да забрави

Представи си това: Младеж на двайсетина години, пълзи през гъста джунгла с разбита челюст и счупен гръб. Наоколо — разкривените останки на бомбардировача. Деветте му най-добри приятели са мъртви. Японците настъпват. Има само дрехите на гърба си. И въпреки всичко — оцелява.

Това се случи с лейтенант Хосе Олгин на 26 юни 1943 г.

Но ето какво прави историята му наистина невероятна: той не просто оцеля. Прекара следващите четири десетилетия в опити да оправи нещата.

Бомбардировачът "Лошо но Мило"

Нека ти разкажа за самолета, защото заслужава да бъде запомнен. Бомбардировачът B-17, който Олгин навигираше, беше кръстен от екипажа си "Naughty But Nice" — и те дори го написаха с цветни оранжеви букви на носа. До него? Картина на голо момиче в синя пола. Млади хора бяха все пак. Хумор имаха, характер имаха.

Самолетът вече беше избягвал смъртта веднъж. През март 1943-та японски изтребители нападнаха и убиха единия пилот. Пробитият от куршуми бомбардировач все пак се прибра, оправиха го и продължиха да летят. Но на 25 юни, по време на мисия срещу летището Вунаканау край Рабаул, късметът най-накрая свърши.

Японски нощен изтребител направи три атаки. Двигателите отказаха. Екипажът се подготви за скок с парашут. Докато Олгин помагаше на другарите си, самолетът влезе в спирала. Той беше изхвърлен през предния люк точно когато бомбардировачът се заби в джунглата на планините Байнинг.

Девет души не успяха да излязат. Един успя.

Най-лошото тепърва предстоеше

Ето къде повечето хора биха се предали, нали? Олгин имаше всякаква причина. Пълзи през онази джунгла със седмици без храна, челюстта му — счупена, гърбът — в адски болки. Накрая местни хора го откриха на място, наречено Арумбум.

Те спасиха живота му. Храниха го, грижиха се за него, лекуваха го както можаха.

Но ето каква е работата на войната — не я е грижа за страданията ти. Селяните не можеха да го крият безопасно. Предадоха го на японците, които го хвърлиха в затвора на Рабаул. Без лекарска помощ. Представи си само — лежиш с разбита челюст и знаеш, че хората, които трябва да ти помагат, са точно онези, които те свалиха.

През 1944-та го прехвърлиха в лагера за военнопленници Тунел Хил, където стана още по-зле. Едва през септември 1945-та австралийски военноморски сили най-накрая го спасиха — заедно с едва осем други затворника от Рабаул.

Той си стигна у дома. Въпреки всичко, стигна у дома.

Заветът, който не можа да забрави

А сега ето къде историята на Хосе Олгин става наистина специална.

Можеше да продължи напред. Повечето от нас биха го направили. Войната е ад и най-умното нещо е да я оставиш зад гърба си, да се фокусираш върху собствения си живот.

Но Олгин не можа да забрави.

Деветте му приятели все още бяха там, в онази джунгла. Все още лежаха в безименни гробове — или по-лошо, заровени като "неизвестни" в Националното гробище на загиналите в Хонолулу. Японците бяха погребали останките им в плитки гробове. Някои останки бяха открити през 1949-та, но по онова време не можаха да бъдат идентифицирани.

Олгин знаеше имената им. Знаеше лицата им. Знаеше, че семействата им се питат — винаги се питат.

Затова през 1982-ра — почти 40 години след катастрофата — си резервира първото пътуване обратно до Рабаул. За свои пари. Никой не го помоли. Само той и обещанието му.

При това първо пътуване се случи нещо забележително: срещна местна жена, която му помогнала веднага след катастрофата. Тя все още беше там. Все още помнеше.

Едно пътуване стана три

При второто пътуване местните го заведоха до останките на самия самолет. Ето го там, скрит в онази отдалечена джунгла през четирите десетилетия — развалините на "Naughty But Nice".

Но Олгин не спря дотук. Отиде трети път. И при това пътуване, с помощта на същите онези селяни, които бяха спасили живота му преди толкова години, най-накрая събра останките на падналите си братя.

Всичките деветима.

Оттам пое Пентагонът. Чрез ДНК тестове и внимателно проучване, всеки един от войниците най-накрая беше идентифициран — включително онези, заровени като неизвестни в Хонолулу. Семействата получиха отговор. Хората получиха достойно погребение с пълни военни почести.

А кокпитът на B-17? Сега е изложен в местен музей, заедно с онова дяволито носово изкуство. Подходящ паметник на самолета и екипажа, които отказаха да бъдат забравени.

Какво ни научи Хосе Олгин

Мисля за тази история от дни наред, честно. Какво кара човек да се връща на мястото, където едва не е умрял, отново и отново, само за да прибере няколко останки?

Според мен отговорът е този: Олгин разбираше нещо, което много от нас забравят. Тези не бяха просто "загинали войници" или статистики. Те бяха неговите приятели. Хора, които му се довериха да ги навигира у дома. Хора, които не успяха.

Носил е това бреме десетилетия.

И знаеш ли какво? Мисля, че има нещо дълбоко човешко в това. Живеем в свят, в който често се опитваме да забравим болезнените спомени, да ги отминем, да се преструваме, че не съществуват. Но Олгин направи обратното. Изправи се срещу травмата си, върна се на мястото на най-лошия си кошмар и го превърна в нещо смислено.

Когато следващия път чуеш за ветеран от Втората световна война или за история от "най-голямото поколение", спомни си Хосе Олгин. Запомни, че най-смелото нещо, което някога е направил, не е било да оцелее след катастрофата или да изтърпи тези години като пленник.

То било да се върне.

Да не се откаже от момчетата си.

Източник: Popular Mechanics - Naughty But Nice: WWII Bomber Lone Survivor