markdown форматирано съдържание за блог
Човекът, който отказа да остави ръката си да стане боклук
Ето нещо, което остана в мен, след като прочетох тази история за първи път: Шадрак Байфийлд оцелява след куршум в шията, избягва плен след опустошително британско поражение и преминава през една от най-кървавите нощи на Войната през 1812 г. при Лъндис Лейн — и нищо от това не е това, което го е ядосало.
Ядосало го е купчина тор.
Когато 24-годишният войник получи мускетен куршум във предмишницата си по време на малка схватка близо до Форт Ери през 1814 г., лекарите трябваше да отряжат крайника под лакътя. Без анестезия. Само кожена лента, за която да стисне зъби, и бруталната реалност на военната медицина от 19-ти century. Според всички разкази, той премина през ампутацията с забележителна самообладание.
Но когато операцията приключи? Отрязаната му ръка беше хвърлена без никакво церемониално отношение в купчина отпадъци.
Не знам за вас, но този детайл ми се струва почти непоносим. Има нещо в него, което те удря право в стомаха — небрежността, с която част от този човек е била просто... изхвърлена.
Така че Байфийди е направил нещо по въпроса. Той е извадил ръката си от онази купчина тор и е сглобил примитивен ковчег от няколко дъски. С пирони и всичко останало. И е устроил на нея погребение.
Класово разслоение, дори при ампутация
Тук историята става наистина интересна — и много по-раздразняваща.
Байфийлд не е бил единственият войник, загубил крайник в битка. Ампутациите са били ужасяващо чести в военните действия през 19-ти century. Но отношението към тези отрязани крайници е зависело изцяло от чина на човека, на когото са принадлежали.
Офицери? Техните загубени крайници са получавали достойно погребение. Някои дори са се превръщали в малко причудливи туристически забележителности. Най-известният пример е Хънк Уилям Пагет — по-късно лорд Уксбрийдж — чиято крак е почти отметнат от оръдие при Ватерло. След това кракът е бил внимателно погребан, заедно със собствен надгробен камък. Туристите наистина са го посещавали.
Рядови войници като Байфийлд? Техните крайници са отивали в купчините тор. Просто боклук.
Можете ли да си представите психологическата тежест на това? Оцеляваш война, губиш част от себе си и обществото третира останалото от теб също като боклук. Говори се, че Байфийлд е искал физически да атакура медицинския помощник, който е изхвърлил ръката му. Не мога да го призная за виновен.
Неравенството в това всичко е трябвало да се усеща като сол върху вече кървяща рана.
Митът срещу човека
Ето какво е в Шадрак Байфийлд, което ме вълнува от момента, в който започнах да чета за него: през последния век или около това, той е станал почти легендарна фигура. Музеите имат експонати за него. Документални филми го показват. Книгите го описват като този стоичен, неповдигащ оплаквания ветеран, който е преодолял невъзможни обстоятелства.
И тази образа? Той е основан предимно на неговите първи мемуари, публикувани през 1840 г. Тези, в които той се представя като вдъхновен, героичен и издръжлив.
Но историците наскоро са открили неговите втори мемуари, публикувани през 1851 г. — и там историята е съвсем различна.
В тази автобиография Байфийлд премахва завесата над негламурната реалност на това да бъдеш инвалиден ветеран в Англия през 19-ти century. Той пише открито за финансовите трудности, за това, че му е отказано справедливо пенсионно обслужване, за унижението да се опитва да намери работа само с една ръка в общество, което е имало малко търпение към хората с увреждания.
Той дори признава неща, които не се вписват в героичния разказ. В първите си мемуари той е осъдивал плячкането и дезертирането. Но във вторите? Той признава, че е излизал тайно от лагера с други войници, за да се занимава с плячкане.
И още един детайл, който остана в мен: в първите си мемуари той е описал ампутацията си като акт на забележително кураж — без превръзка за очите, без треперене. В по-късните си писания той се оплаква от „силни ревматични болки“ на мястото, където го е ударил мускетният куршум.
Истината е по-хаотична от легендата. По-човешка. По-близка до реалността, честно казано.
Защо тази история е важна сега
През цяло време мисля за историята на Байфийлд и това, което ме поражава най-много, не е само военната драма или дори унижението на купчината тор. А фактът, че той е почувствал нужда да напише две различни версии на собствения си живот.
Първата версия го е направила да изглежда добре. Втората версия е разказала истината — дори когато истината го е направила по-малко героичен, по-малко благороден, по-борбен, раздразнен и ядосан.
Има нещо дълбоко човешко в това. Всички го правим до известна степен, нали? Ние подбираме историите си. Представяме версията на себе си, която искаме хората да видят.
Но Байфийлд в крайна сметка е избрал честността пред митологията. И тези вторите мемуари — „скритите“, които историците сега изучават по-внимателно — ни дават нещо, което първите не могат: истински поглед върху това как всъщност е изглеждал животът на инвалидни ветерани от работнически клас във Викторианска Англия.
Не легенда. Човек.
Ръката, която заслужаваше повече
Понякога мисля за този домашен ковчег. Дъските, заковани една за друга. Ръката, поставена вътре така, сякаш е нещо важно. Малкото погребение за част от човек, който вече е оцелявал повече, отколкото всеки би трябвало да оцелее.
Може би изглежда странно да се даде на отрязан крайник достойно погребение. Но не мисля, че е било странно изобщо.
Това е било заявяване на достойнство. Отказ да позволи на някого — дори на военната медицинска система, която е спасила живота му — да го третира като нещо за еднократна употреба.
По някакъв начин Байфийлд е давал на ръката си уважението, за което е знаел, че ще трябва да се бори през остатъка от живота си.
И честно казано? Мисля, че това е доста забележително.
Източник: Popular Mechanics - A Soldier Buried His Severed Arm. A Hidden Memoir Reveals Why.