Обядът, който промени историята на космоса
Има нещо, дето не ми дава мира: ами ако ви кажа, че истинският край на Космическата надпревара не е стъпването на Нийл Армстронг на Луната? Ами ако ви кажа, че се случи години по-късно, след като трима души починаха по най-мирния начин, който можете да си представите — заспаха си в космоса и повече не се събудиха?
Това е историята на Союз 11. И честно казано? Това е една от най-трогателните и най-пренебрегваните случки в цялата човешка история на изследванията.
Но преди да стигнем до трагедията, нека малко наменим декорите.
Руснаците не се предаваха — те тъкмо започваха
Ето какво много хора не разбират: Съветският съюз не видя кацането на Луната като загуба. Видяха го като... ами нещо като да си спечелил маратона, но другият получил признанието за финала. Те бяха чукали в космоса с години — първи спътник, първи човек в космоса, първа разходка в открития космос. Луната беше просто още една отметка в списъка.
Затова през април 1971, докато американците си имаха работа с内部ни проблеми (Виетнам, протести, цялата тази приятна 70-тарска суматоха), руснаците тихо и кротко изстреляха нещо, което щеше да промени всичко: Салют 1 — първата космическа станция в света.
Помислете малко върху това. Докато целият свят беше зает с друго, тези блестящи инженери и мечтатели строяха постоянна квартира в орбита. Това не е действие на програма на последни сили — това е амбиция на съвсем друго ниво.
Планът? Да изпратят екипаж, който да прекара шест месеца в експерименти и поставяне на рекорди за издръжливост. Шест месеца! През 1971 това беше нещо, което никой не беше чувал.
Екипажът, който почти не съществуваше
А сега нещата стават наистина зловещи.
Оригиналният екипаж за мисията включваше човек на име Валери Кубасов. Но само дни преди изстрелването той се разболя. Лекарите решиха, че е нещо сериозно — оказа се алергична реакция към някаква химия в градината му. Погрешна диагноза. Абсолютно нищо сериозно.
Така резервният екипаж получи повишение: Георги Доброволски, Владислав Волков и Виктор Пацаев.
Тази подробност ме преследва. Ако лекарите бяха диагностицирали правилно от първия път, тези трима души щяха да са в мисията. Вместо това съвсем различни хора се качиха на ракетата — и платиха най-високата цена.
Преди изстрелването Волков казал на семейството си да го чакат на следващия ден и да подготвят коняка. Планирал празненство за завръщането си.
Двадесет и три дни на слава
Три седмици тези трима души живеха на борда на Салют 1 и направо разбиха всичко. Правеха експерименти, справяха се с аварии, бутаха човешката издръжливост до крайните ѝ граници. Пацаев дори стана първият човек, празнувал рожден ден в космоса — замислете се как е да си духнеш свещички при нулева гравитация? Такива детайли карат космическите изследвания да изглеждат толкова човешки.
Бяха герои. Бяха пионери. И на 29 юни 1971, след като приключиха историческата си мисия, дойде ред да се приберат у дома.
Това, което се случи после, още ми се гади като си помисля.
Последните три минути
Екипажът се качи в спускателния модул — онзи малък ковчежец, дето трябваше да ги върне безопасно през земната атмосфера. Всичко вървеше добре. Процесът по отделяне започна.
И тогава, без никакво предупреждение, нещо катастрофално се случи.
Вижте, когато спускателният модул се отделя от останалата част на кораба, експлозивните болтове трябва да гръмнат в много specificна последователност. Но на Союз 11 те гръмнаха едновременно — всички накуп. Шокът от това беше достатъчен, за да увреди критична уплътнителна връзка.
С други думи, модулът започна да губи налягане. Въздухът започна да изтича. И тези трима души, на 104 километра над Земята — все още технически в космоса — изведнъж се оказаха изложени на вакуум.
Ето какво ме впечатлява: те вероятно дори не са разбрали какво става в началото. Когато губиш налягане толкова бързо, имаш може би 30 секунди полезно съзнание. Може би по-малко. Изобщо не са усетили болка.
В онези последни моменти Пацаев — същият този, дето празнуваше рождения си ден само преди дни — уж се опитал да стигне до ръчния превключвател. Все още се опитвал да ги спаси. Все още се борел.
Но вече било твърде късно.
Тишината при кацането
Спускателният модул, напълно на автопилот, продължил пътя си обратно към Земята. Парашутите се отворили перфектно. Спирателните ракети гръмнали точно в точния момент. Цялото кацане било... безупречно, всъщност. Перфектно като от учебник.
Екипите за възстановяване хукнали към капсулата, сърцата им несъмнено литнали от радостта да посрещнат трима завърнали се герои.
Отворили люка.
Тишина.
Мъжете все още били на седалките си, очите затворени, изглеждали почти мирно — сякаш просто си почивали след дълго пътуване.
Още били топли.
Дори не мога да си представя този момент. Можете ли вие? Всичко изглеждало успешно отвън, и после... това.
Когато светът застина
Ето какво намирам за най-поразително в цялата тази история и което говори нещо красиво за нашия вид:
Когато се разчуло какво се е случило, политиката просто... се изпари. За момент, поне.
Президентът Никсъм изпрати началник-астронавта на НАСА Том Стафорд на възпоменателната церемония в Москва. Не дипломат. Не политик. Астронавт — човек, който разбира интимно какво са се опитвали да направят тези мъже. Стафорд дори бил носач на ковчега на погребението.
Това не е политически театър. Това са хора, признаващи други хора.
Официалното изявление на Никсъм говореше за споделена загуба, споделена скръб. За кратък момент всички престанахме да бъдем американци и руснаци и просто станахме... хора, изгубили пионери.
Наследството, за което никой не говори
Ето нещо, което никой не обсъжда особено: Союз 11 може би е причината изобщо да имаме Международна космическа станция.
Помислете. След тази трагедия руснаците трябвало напълно да препроектират кораба си. Нови протоколи за безопасност. Нови процедури. Всичко било прегледано и преработено от нулата. Минали години.
Но повече от това — политическата воля за сътрудничество в космоса изведнъж станала много по-силна. Защо изобщо се състезавахме кой пръв ще направи еди-какво си? За какво наистина се борехме?
Четири години по-късно, през юли 1975, американски астронавти и съветски космонавти направиха нещо немислимо: скачиха корабите си заедно. Отвориха люковете между капсулите и се ръкуваха. Космическата надпревара не свърши с състезание — свърши с прегръдка.
И кой представляваше Съединените щати на този исторически момент?
Том Стафорд.
Същият човек, който носеше ковчега на онези трима загинали космонавти четири години по-рано.
Това не е съвпадение. Това е вселената, даваща ни втори шанс.
Странната поезия на съдбата
Помните ли Валери Кубасов — човека, отстранен от оригиналния екипаж заради онази погрешна диагноза? Тоя, дето оцеля само защото един лекар решил, че има алергия?
Той бил в мисията Аполон-Союз.
Когато Стафорд се ръкувал със съветския екипаж, една от тези ръце принадлежала на човека, който е трябвало да умре през 1971.
Има нещо в този факт, което ми се струва почти твърде съвършено, за да е случайност. Сякаш вселената се опитваше да ни научи нещо за вторите шансове, за това как най-малките моменти могат да се разпространят през десетилетия и да оформят историята по начини, които никога не бихме могли да предвидим.
Когато следващия път погледнете към звездите, отделете малко време да си спомните Георги Доброволски, Владислав Волков и Виктор Пацаев. Те не бяха най-известните пътешественици в космоса, но ни научиха на нещо, от което отчаяно се нуждаехме: че празнината над нас не е място за състезание или национализъм.
Това е дом, който всички споделяме.
И понякога ни трябва да загубим герои, за да ни напомнят, че всички сме в един отбор.