Космическият фъстък, който разказа историята си

Представи си следното: хвърляш две космически скали една в друга, чакаш няколкостотин милиона години, после пращаш сонда да прелети покрай тях на 50 000 км/ч и да щракне няколко снимки. Какво получаваш?

Получаваш Доналдджохансън. И трябва да ти кажа — това нещо е много странно.

Космически фъстък се обажда

Мисията "Люси" (да, кръстена на прочутата вкаменелост — явно учените от НАСА имат чувство за хумор) наскоро прелетя покрай астероид, чието официално име е дълго и скучно, но външният му вид прилича на... фъстък. Две неравни топки, залепени с тясна шийка, плуват из астероидния пояс сякаш бързат за среща.

Най-лудото? Не винаги е изглеждало така. Учените смятат, че Доналдджохансън се е формирал преди около 155 милиона години — две парчета от древна катастрофа са се сблъскали и слепнали под действието на гравитацията. Това е сравнително скорошно събитие. Динозаврите все още са си имали работа със земята, когато този фъстък е започнал да се оформя.

Топка, която се люлее в космоса

Нещата стават наистина интересни тук. Повечето обекти в космоса се въртят по прост начин — около една ос, като баскетболна топка на пръст. Доналдджохансън обаче казал: "Аз съм различен" и решил да се люлее.

Вместо да се върти хубаво около една ос, астероидът се преобръща през цялата си дължина на всеки 10 дни и половина, и същевременно се люлее напред-назад около дългата си ос на 26-дневен цикъл. Представи си, че се опитваш да завъртиш фъстък, а той реши да се държи като пияна пумпал. Е, това се случва тук.

Учените наричат това "сложно въртене". Но честно казано — по-добре е да го наречем това, което е: астероид, който върви и дъвче дъвка едновременно.

Когато слънцето играе дълга игра

Защо този фъстък се люлее вместо да се върти кротко? Отговорът се крие в нещо, наречено YORP ефект — и е една от онези космически истории, доказващи колко търпелива е вселената.

Ето как работи: слънчевата светлина затопля повърхността на астероида, а тази топлина после се излъчва обратно в космоса като инфрачервена радиация. Звучи безобидно, нали? Но ето работата — това излъчване действа като миниатюрен ракетен двигател, бутащ навън. След милиони години тези микроскопични сили се натрупват.

Тъй като Доналдджохансън е с толкова неправилна, буцеста форма, тези малки сили не се неутрализират както биха се направили с хубаво кълбо. Вместо това създават усукващ ефект, който постепенно променя въртенето на астероида. Учените смятат, че първоначално Доналдджохансън се е въртял поне десет пъти по-бързо, но през последните 20 до 60 милиона години YORP бавно го е забавял.

Същият процес е действал в обратна посока при други астероиди като Бену и Рюгу — тези двама вероятно са се въртяли много по-бавно в миналото, преди YORP да ги ускори. Бену днес прави пълно завъртане на всеки четири часа — доста изтощително, ако питаш мен.

Древна вода? Върху тази суха скала?

Това ме впечатли най-много. Когато "Люси" прелетя покрай Доналдджохансън с 50 000 км/ч (по-добре не мисли прекалено усилено колко бързо е това), уредите ѝ засякоха желязо-богати глинени минерали на повърхността. Тези минерали могат да се образуват само при наличие на течна вода.

Но ето тук идва уловката: водният контакт вероятно е бил доста кратък. Учените знаят това, защото продължителното взаимодействие с вода обикновено замества желязото в глинените минерали с други елементи като магнезий. Глините на Доналдджохансън все още са богати на желязо — което значи, че водата е дошла и си е тръгнала сравнително бързо.

Сравни това с Бену и Рюгу, които имат магнезиево-богати глини, показващи много по-дълги периоди на водно взаимодействие — може би милиони години, докато са били част от по-големи родителски тела. Фактът, че Доналдджохансън е толкова различен, подсказва, че тези астероиди може би са се формирали на различни места или в различно време, преди да се преместят там, където са сега.

Защо да ни пука?

Разбирам — астероидите не са най-вълнуващите космически обекти. Нямат мистиката на Марс нито спиращите дъха пръстени на Сатурн. Но ето какво: тези скалисти капсули на времето са всъщност останали строителни блокове от времето, когато Слънчевата ни система се е формирала. Всяко близко проучване ни учи нещо ново за произхода ни.

Освен това има нещо наистина приятно в това, че буцест, фъстъкообразен космически скалолаз се е люлеел през астероидния пояс 155 милиона години, оформян от древни сблъсъци, нежно слъчева светлина и кратки срещи с вода. Прави вселената малко по-странна, малко по-интимна.

Мисията "Люси" продължава междувременно — накрая ще посети троянските астероиди, които споделят орбитата на Юпитер. Но аз ще следя какво друго ще открие тази малка сонда за нашата хаотична, красива космическа квартира.

Понякога най-малките обекти разказват най-големите истории.