Кой знаеше, че мъхът е толкова интересен?

Хайде да си призная нещо. Преди да започна да пиша този текст, за мен мъхът беше онази зелена слуз по камъните, дето изглежда хубаво в градините. Не най-завладяващото нещо на света, нали?

Е, дръжте се здраво, защото учените току-що откриха нещо в мъха, дето ме накара напълно да преосмисля тази скромна малка растичка.

Най-подцененият пионер на планетата

Мъхът не е просто фонова декорация. Тази дреболия е кацнала на сушата преди около 470 милиона години — преди динозаврите, преди цветята, преди каквото и да е зелено, което бихме разпознали днес.

Той е буквално първият колонизатор. Когато има гола скала с нищо по нея, мъхът идва, разгражда я и създава почва, за да могат по-претенциозните растения по-късно да се настанят. Доста скромна работа за толкова древно създание.

Но ето каквото — учените никога не са смятали, че мъхът прави нещо интересно. Няма очи, няма нервна система. Просто си стои там. Расте бавно. Зеленее се.

Или поне така си мислехме.

Какво става, когато закачиш електроди към мъх?

Един компютърен специалист на име Андрю Адаматски реши да забие електроди в мъх и да види какво ще стане. Той работи в Университета на Западна Англия в Бристол.

Захвана се с обикновен британски мъх (по-точно Brachythecium rutabulum — сложно име за обикновения назъбен мъх), заби осем двойки електроди на около сантиметър разстояние в него, намали осветлението, поддържа влажно и започна да наблюдава.

Една седмица подред.

Около пет милиона електрически наблюдения.

Представяте ли си търпението? Аз едва мога да изчакам кафето ми да се свари.

Какво откри?

Тук става наистина интересно. Мъхът не си седеше кротко като растение. Той издаваше електрически сигнали. Не случаен шум, а структурирани сигнали с ясни модели — бързи импулси, средни, бавни, разпространяващи се през мъха като някаква ботаническа размяна на реплики.

Помислете за това за момент. Електрически сигнали. Пътуващи през тревичка. С времеви модели, които подсказват, че може би значат нещо.

Не е като човешкия мозък — тези сигнали са много по-бавни. Но и не са безсмислени. Преминаваха между електродите, което значи, че пътуват през самия мъх, а не са случайни смущения.

Това е част от по-голяма картинка

Ето какво е яко: Адаматски е правил подобни експерименти с гъби. И гъбите? Те имат свой собствен електрически език. Учените са засекли модели, наподобяващи думи в тяхната електрическа активност.

Означава ли това, че гъбите си говорят? Може би не по начина, по който ние разбираме говоренето. Но определено се случва нещо, дето още не разбираме напълно.

И сега мъхът се присъединява към този клуб.

Самият учен отбеляза, че гъбите могат да усещат всичко, което хората усещат, и дори повече, и предположи, че може би съществува "универсална граматика, която стои в основата на комуникацията във всички живи среди".

Универсална граматика на живота? Тази фраза ме кара мозъкът ми да прави салто.

Какво означава това на практика?

Да не прекаляваме. Мъхът няма да започне да решава кръстословици или да пише поезия. Тези електрически сигнали не са мисли в смисъла, в който ние ги изживяваме.

Но ето какво подсказва това: границата между "прост" и "сложен" живот може да е много по-размита, отколкото сме си представяли. Вярвахме, че ти трябва мозък, или поне нервна система, за каквато и да е сложна обработка на информация. Растения като мъха ни карат да преосмислим това.

Проучването отваря и практически хоризонти. Представeте си сгради, покрити с жив мъх, който усеща околната среда — естествен биохибриден сензор. Колко яко ще е това?

По-голямата картина

Не знам за вас, но аз намирам тези неща за наистина смирени. Хранихме се с мисълта векове наред, че интелектът и сложното поведение изискват големи мозъци и сложни нервни системи. И може би — в някои отношения — това е вярно.

Но природата продължава да ни доказва, че най-неочакваните организми могат да вършат невероятно сложни неща точно под носа ни. По-скоро под краката ни.

Мъхът е строил тихомълком почва, създавал местообитания и явно си е разменял малки електрически реплики стотици милиони години. И ние едва сега започваме да се учим как да слушаме.

Може би поуката е да не бъдем толкова бързи да отписваме "простите" организми. Те може би крият пластове от сложност, за чието разкриване ще са ни нужни векове.

Междувременно, аз вече гледам на мъха по стената на терасата си малко по-различно. Кой знае какви разговори се водят там.