Космическа измама? Защо учените се съмняват в разширяването на Вселената

Честно казано, когато попаднах на това, ми се наложи да прочета няколко пъти. Защото става дума за нещо, което смятахме за почти сигурно — че Вселената не просто се разширява, а ускорява това разширение. Нещо, което учим още в началния курс по астрономия.

Ами ако грешим?

Какво знаехме досега

В продължение на години учените използваха свръхновите от тип Ia като нещо като космически линийки. Тези звездни експлозии винаги избухват с почти еднаква яркост. Гледаш колко ярка изглежда една такава свръхнова, сравняваш с очакваната яркост — и така разбираш колко далеч е. После мериш колко "червена" е светлината ѝ (това се нарича червен offset) и изчисляваш с каква скорост се отдалечава от нас.

Резултатът? Вселената сякаш ускорява разширението си. И за да обяснят това ускорение, учените измислиха тъмна енергия — нещо, което съставлява около 68% от Вселената, но което никой никога не е видял пряко. Просто... заключихме, че трябва да съществува.

Обратът

Тук на сцената излиза физикът Субир Саркар и неговият екип. Те вече години наред ровят в това предположение и наскоро публикуваха работа, която наистина кара човек да спре и помисли.

Проблемът? Когато разгледали по-внимателно данните от свръхновите, установили нещо, което досега сме подценявали — възрастта на звездите, пораждащи тези свръхнови.

Тип Ia свръхнови идват от бели джуджета в двойни системи. Саркар и колегите му приложили корекция за възрастта на тези звезди-предшественици. И тук идва интересната част: свръхновите от по-млади звезди са систематично по-слаби от тези на по-стари.

Ето я и тръпката. По-далечните свръхнови имат по-млади предшественици (защото гледаме назад във времето, когато Вселената е била по-млада). Така че тези далечни, млади свръхнови изглеждат по-бледи. А по-бледи = сякаш са по-далеч. И ако изглеждат по-далеч от очакваното, изглеждат и сякаш се движат по-бързо.

С други думи? Така нареченото ускорение може да е просто оптическа измама.

Още нещо любопитно

Когато учените проследили посоката, в която сочи това "ускорение", то съвпадаше малко прекалено добре с посоката на нашето собствено движение в пространството. Знаете ли за онази "гореща точка" в космическия микровълнов фон — онзи остатък от Големия взрив? Там, откъдето сякаш се движим спрямо останалата Вселена? Е, в тази посока сочи и подозираното ускорение.

И нещото става още по-интересно: ефектът отслабва с разстоянието. Ако тъмната енергия беше истинска космологична константа ( онази Ейнщайнова добавка ), би трябвало да изглежда еднаква навсякъде — във всяка посока и на всяко разстояние. Но сигнал, който има предпочитана посока и отслабва с отдалечаването? Това прилича много повече на това да сме просто в движещ се балон от пространството.

Какво означава всичко това?

Ако Саркар и екипът му са прави, Вселената все още се разширява — но вместо да ускорява, тя вероятно забавя. Онази привидна акселерация може да е просто оптическа илюзия, предизвикана от нашето собствено движение.

Няма да ви лъжа — това би разтърсило доста от това, което мислим, че знаем. Тъмната енергия вече няма да е универсална константа. Може изобщо да не се налага да съществува, поне не по начина, по който си я представяхме.

Но ето какво е хубавото: така трябва да работи науката. Да поставяме под въпрос, да проверяваме, да търсим пропуснати неща. Това не е слабост на модела — това е негова сила. Всеки път, когато копаем по-дълбоко, се доближаваме малко повече до истината.

Означава ли това, че тъмната енергия е сигурно измислица? Не, още не. Но означава, че вероятно трябва да държим предположенията си малко по-хлабаво. Вселената е огромна, странна и почти сигурно много по-сложна, отколкото ѝ отдаваме заслуженото.

И искрено? Именно това я прави толкова вълнуваща.