Лунните тайни може да ги заличим преди да ги прочетем

Знаеш ли какво ме притеснява наистина? Не космическите бюджети, не рисковете за астронавтите. Нещо далеч по-странно.

Много е възможно да унищожим точно онова, за което сме тръгнали натам.

Луната е капсула на времето

Земята е ужасна в съхраняването на древна история. Тектонски плочи се местят, вулкани изригват, океани се покачват и спадат. Вятър, дъжд, лед — всичко бавно се заличава.

Луната обаче? Четири милиарда години почти без промяна. Няма тектоника, почти никакво време. Онези дълбоки кратери около полюсите? Не са виждали слunce от времето на динозаврите. Учените ги наричат "постоянно засенчени области" — и те са като архив на галактиката.

В тази лед у учените се крият съставките, които може би са дали тласък на живота на Земята. Онези молекули, които в крайна сметка са научили как да правят ДНК и клетки.

Иронията

Ние, разбира се, планираме мисии точно до тези места. НАСА, частни компании, Европейска космическа агенция — всички бързаме да разберем какво се крие там.

Но според ново проучване в Journal of Geophysical Research: Planets, има проблем. Сондите, които изпращаме, може да замърсят тези девствени архиви още преди да сме ги видели.

Изследователите моделираха какво става при кацане на мисията Argonaut на ЕКА близо до южния лунен полюс. Резултатът? Метанът от горивото се разпространява много по-бързо, отколкото някой е очаквал.

Много по-бързо.

Молекули без задръжки

Липсата на атмосфера звучи добре за чистотата, нали? Оказва се, че е точно обратното.

Без въздух, който да забавя нещата, молекулите метан просто подскачат. Химически пинболи — така учените наричат това "баллистична траектория". Звучи забавно, но е сериозен термин за молекули, които нямат спирачки.

Симулацията показа, че метан от кацане на Южния полюс стига до Северния за по-малко от два лунни дни. Само 28 земни дни за 3400 километра.

И нещо интересно: в рамките на седем лунни дни (почти седем земни месеца), повече от половината от целия отделен метан вече се е натрупал в онези постоянно студени полярни области — точно там, където учените най-много искат да гледат.

Най-голямата изненада

Това казва Франсиска Паива, водещ автор на изследването и физик в Instituto Superior Técnico. Очаквали са замърсяване, но не и толкова бързо и толкова далеч.

Нейният колега Силвио Синибалди от ЕКА го каза по-директно: "Нашата дейност може да попречи на научните ни търсения."

Меко казано. Като да прелетиш през океана, за да посетиш отдалечена библиотека, и да я подпалиш с изгорели газове преди да си влязъл.

Има ли надежда?

Не казвам, че вече сме развалили всичко. Учените смятат, че по-студени места за кацане може да задържат молекулите по-локално. Ще правят още изследвания.

Но честно? Може би трябва да преосмислим изцяло какво правим на Луната, ако наистина искаме да научим нещо от тези древни ледове.

Лично аз намирам това за едновременно смирено и красиво. Девствен запис на ранната слънчева система, пазен милиарди години — и сега трябва да намерим начин да го изучим, без да го унищожим.

Лунните тайни са чакали четири милиарда години. Сигурно можем да си поемем дъх и да проявим малко отговорност.

Защото каква е ползата да стигнем до звездите, ако преди това сме зацапали точно отговорите, които търсим?