Гравитацията ни е вградена в нервната система — и това може да се промени в космоса

Следващия път, когато стоиш неподвижно, обърни внимание на това усещане — сякаш си заземен. Това не е случайност. Твоят мозък полага огромни усилия, за да го поддържа.

Гравитацията не е просто нещо, срещу което се борим. Тя е нещо, около което цялата ни нервна система се е изградила.

Натъкнах се на това проучване наскоро и то промени начина, по който гледам на сутрешното си пътуване до работа.

Мозъците ни са зависими от гравитацията

Учени от Birkbeck, University of London, са установили нещо интересно: гравитацията е била толкова постоянно присъстваща през човешката еволюция, че мозъкът ни по същество я е интегрирал в операционната си система.

Представи си го така: софтуер, написан с вградено очакване. Само дето „софтуерът" са невронните ни мрежи, а „очакването" е, че винаги има „надолу", което ни дърпа.

Мозъкът използва гравитацията като референтна точка за всичко — от осъзнаването къде са крайниците ни до прогнозирането как ще падат предметите. Той прави постоянни изчисления, за които никога не подозираме.

Но какво става, когато махнеш това основание?

Космосът ни обърква по неочаквани начини

Нека си припомним Скот Кели. NASA астронавтът прекара цяла година на Международната космическа станция, докато близнакът му Марк остана на Земята. Учените имаха вграден експеримент за сравнение.

Резултатите бяха любопитни. Някои от теломерите на Кели — онези малки защитни капачки на хромозомите, свързани със стареенето — всъщност удължиха по време на мисията. След завръщането му отново се скъсиха, но все пак. Това не е за подценяване.

Генната му експресия също претърпя значителни промени. Начинът, по който гените му се „включваха" или „изключваха", се промени по начини, които учените все още се опитват да разберат напълно.

Но тук става наистина интересно: скорошна публикация в Frontiers in Psychology предполага, че дългосрочните ефекти може да надхвърлят биологията и да засегнат нещо още по-фундаментално — нашето съзнание.

Можем ли да еволюционираме в космоса?

Теорията е следната: когато мозъкът ни изведнъж трябва да работи без гравитация, той се сблъсква с това, което изследователите наричат „съвсем различни сензорни статистики". Всички тези вътрешни модели, които е изградил през целия живот, изведнъж не важат.

Учените предполагат, че при продължителни периоди — става дума за месеци или години в микрогравитация — мозъкът може да пренастрои прогнозите си за това как работи светът. Това потенциално може да промени аспекти на съзнанието.

Един изследовател направи аналогия (макар и внимателно подчерта, че е само аналогия) с психоделичните състояния. Не че космосът прилича на психоделици, но и двете може да включват повече гъвкавост и адаптивност в прогнозите на мозъка.

Ще бъда честен — първата ми мисъл беше, че звучи малко налудничаво. И нека бъда справедлив — самите изследователи внимават да кажат, че това е теоретично. Нужни са повече експериментални данни, повече информация, повече реални доказателства от продължителни космически мисии.

Но също така звучи като една от онези идеи, достатъчно странни, за да си струва да ги приемеш сериозно.

Реалността на „повръщащата се комета"

От практическа страна, изследователите са изучавали какво се случва при кратки експозиции на микрогравитация — като онези полети със „self-isolating aircraft", които се спускат надолу, за да създадат около 30 секунди безтегловност. Хората определено изпитват дезориентация. Координирането на движения става по-трудно. Мозъкът буквално блокира за момент, преди да се адаптира.

Един изследовател спомена, че лично е изживял стотици такива параболи и никога не е почувствал нещо дори малко подобно на психоделично състояние. Справедливо възражение. Кратките пътувания и постоянният живот в орбита са много различни неща.

Все пак, когато се замислиш, мозъците ни са забележително адаптивни. Загубиш ли зрението си, другите сетива често стават по-остри, защото мозъкът се пренастройва да използва максимално това, което му е останало. Може би животът без гравитация би предизвикал нещо подобно — фундаментално преструктуриране на начина, по който обработваме реалността.

Какво означава това за космическите пътувания

Ето защо тази линия на изследване ме завладява лично: ако човечеството някога стане истински космически вид, не говорим само за физическа адаптация към нови среди. Говорим за това, че потомците ни може да възприемат и преживяват реалността по начини, които буквално не можем да си представим.

Това е доста дълбоко, когато се замислиш.

Разбира се, още не сме там. Нямаме космически населения от няколко поколения, които да изучаваме. Все още сме в ранните етапи на разбирането как дори кратки мисии влияят на човешката биология и когницията.

Но не е ли удивително да се замислиш? Константата, която ни е оформяла, откакто сме били едноклетъчни организми, плаващи в древни океани — гравитацията — може един ден да пусне хватката си върху вида ни. И онова, което се появи от това освобождаване, може да е нещо съвсем ново.

Може би един ден бъдещи хора, родени в космоса, ще прочетат тази статия и ще се посмеят колко ограничено е било нашето „земно съзнание". Или може би ще ни благодарят, че сме пионери в изследванията, които са им помогнали да разберат себе си.

И в двата случая — броя се към хората, които следят много внимателно накъде отива това.