Ами ако съзнанието изобщо не е толкова специално?

Ето нещо, което ме тормози от известно време и мисля, че ще ви хареса: Какво, ако съзнанието изобщо не е толкова рядко явление? Не в смисъл на "всичко е безсмислено", а по-скоро обратното – вселената може би е много по-пълна с живот, отколкото изобщо сме си представяли.

Двама философи наскоро публикуваха статия, която е едновременно завладяваща и малко притеснителна. Ерик Швицгебел от Калифорнийски университет в Ривърсайд и Джеръми Побър (сега в Лисабонски университет) защитават тезата, че съзнанието може да е много по-разпространено в космоса, отколкото сме си мислели – но не по начина, по който обикновено си го представяме с малките зелени човечета.

Коперниканската връзка

Нека ви върна малко назад във времето. 1514 година. Полски астроном на име Николай Коперник гледа нощното небе, прави някои тежки изчисления и стига до извод, който по онова време си е бил чисто професионално самоубийство: Земята не е специална. Не сме в центъра на нищо. Обикаляме около Слънцето като всяка друга скала там вън.

Това беше скандално. Църквата не беше очарована, за да започнем с това. Но по-дълбоката идея ме впечатли: ако Земята е само една планета сред милиарди и милиарди, защо трябва да приемаме, че е единственото място, където може да се развие нещо като съзнание?

Коперник преобърна нашия космически адрес от "ВИП апартамент" на "апартамент 4 734 892 103 в сграда с безброй етажи". П准则но си е, честно казано.

Тук става странно

Швицгебел и Побър поеха по пътя на Коперник и зададоха наистина луд въпрос: Ако съзнанието може да се появи в една основа (нашата въглеродна биологична материя), може ли да се появи и в други основи?

Представете си "основа" като материалът, от който е направено нещо. Вашият мозък е основа. Компютърният чип е основа. Странен извънземен кристал също би могъл да бъде основа.

Философите наричат свойството да съществуваш в различни основи "гъвкавост на основата". Нека ви я обясня с една аналогия, която те използват:

Чаша – обикновената ви кафена чаша – може да е направена от керамика, стъкло, метал, пластмаса, дори от тиква, ако сте по-селски настроени. Защо? Защото целевото свойство на една чаша е просто "задържа течност". Това е гъвкаво. Всеки може да го постигне с много материали.

Но ако целевото ви свойство е "задържа вряла вода без да се стопи", внезапно по-малко основи отговарят на изискванията. Бъдете достатъчно конкретни и възможностите драстично се стесняват.

Какво означава това за съзнанието?

Ето го и въпроса за милиона: Какво всъщност е съзнанието? Това способността да решаваш задачи? Самосъзнанието? Умението да сънуваш? Философите не твърдят, че имат finalния отговор – честно казано, никой друг също не го има. Но използвайки рамка, която прилага коперниканското мислене към съзнанието, те изчисляват, че наблюдаемата вселена вероятно съдържа "поне хиляда различни вида със сложно поведение", направени от разнообразни и неочаквани основи.

Това са много потенциални съзнателни същества, които никога не бихме разпознали като съзнателни.

Възможно е да има газов гигант, чиито обитатели са направени от вихрещи се атмосферни модели. Възможно е да има силициево-базирани форми на живот някъде, обработващи съществуването по начини, които дори не можем да си представим. Възможно е – и тук ми започват акробатически номера в главата – съзнанието да се появява точно в този момент в основи, с които взаимодействаме всеки ден, но никога не сме смятали за потенциални домове на умове.

Неудобната истина

Сега искам да бъда честен с вас. Авторите freely признават, че това е спекулативно. Имаме точно един пример за съзнание: живота на Земята. Всичко останало е извод и въображение.

И ето какво ме кара да не спя: дори сред учените на Земята не можем да се споразумеем какво точно е съзнанието. Как по дяволите бихме го разпознали в напълно чужда форма?

Съществува и обезсърчителната възможност животът на Земята наистина да е уникален – че каквато и да е космическа лотария произвела умове тук, е еднократен, едно на трилион шанс, случил се точно веднъж.

Но ето какво ме вълнува: дори само да обмисляме тази възможност, променя начина, по който гледаме на вселената. Ако съзнанието не е обвързано изключително с въглеродна нервна тъкан, тогава не търсим "извънземни, които мислят като нас". Търсим умове, които буквално не можем да си представим още.

Какво означава това за нас?

Честно? Мисля, че тази теория е красиво напомняне колко малки сме в голямата схема на нещата – и как това наше малкичество не ни намалява. То ни разширява.

Ако съзнанието наистина има гъвкавост на основата, тогава вселената не е просто пълна със скали, газ и радиация. Тя е пълна с гледни точки. Преживявания. Може би радости и тъги, за които не можем дори да сънуваме.

Или може би напълно грешим и сме само ние тук вън. Но не е ли прекрасно, че умни хора изобщо си задават този въпрос?

Аз вече ще гледам на саксийните си растения по различен начин. За всеки случай.

Източник: Popular Mechanics