Звездите, за които никой не ти е разказвал
Седни. Защото учените току-що излязоха с нещо, дето ме накара да си глътна кафето.
Когато една много тежка звезда изгори цялото си гориво, тя се свива. Обикновено учените казват, че цялата тази маса се смачква в една безкрайно малка точка и — ето ти черна дупка. Всички знаем какво са черните дупки — нещо като космически прахосмукачки, дето поглъщат всичко.
Само че тук има проблем. От десетилетия физиците си бльскат главите как е възможно нещо с масата на милиарди слътца да се побере в една точка. Как пространството около нея се изкривява толкова силно, че обикновените закони на физиката просто отказват да работят. Става като да четеш рецепта, докато половината съставки са невидими.
И черните дупки си имат една досадна черта — крият всичко. Всичко, което премине границата им, изчезва завинаги. Дори светлината. Яко!
Затова някои учени се захванаха с друга идея. Ами ако това, което наричаме черни дупки, всъщност е нещо съвсем различно?
Какво е гравастар?
Представи си нещо почти толкова плътно и тежко като черна дупка. Гравитацията му е страховита, ама много трудно се засича. Но ето разликата — при гравастарите няма тази проблемна точка в средата и няма хоризонт, дето да крие какво става вътре.
Вътре под повърхността вместо свита материя има тъмна енергия. Онази мистериозна субстанция, дето съставлява около 68 процента от Вселената и я кара да се разширява все по-бързо. Тъмната енергия се държи като балонче — бута навън вместо да се свива навътре.
Звучи яко, нали? Ама ето ви въпросът, дето учените си бльскаха главата 25 години: как изобщо се образуват тези неща?
Новото решение: Мини вселени
Двама теоретични физици, Даниел Ямполски и професор Лучано Рецола, току-що публикуваха решение на Айнщайновите уравнения. Това е първото динамично решение, което обяснява как една колапсираща звезда може да роди гравастар.
И тяхната идея е следната: когато масивна звезда се свива, тя може да предизвика раждането на миниатюрна вселена в себе си. Тази мъничка вселена не е чак толкова различна от нашия Голям взрив. Пак тъмна енергия я раздува.
Докато тази мини вселена расте, тя бута навън срещу гравитацията, която тегли навътре. Получава се едно космическо теглене на въже. И в един момент колапсът спира. Преди да се е формирала черна дупка. Резултатът е стабилен гравастар — перфектен баланс между материята на звездата, която иска да се свие, и вселената вътре, която иска да се раздуе.
Както Ямполски обяснява: "Големият взрив на тази нова вселена може да се случи чак когато звездата вече почти се е свила до размер, готов да стане черна дупка."
Това е едно от най-поетичните описания на космическа физика, дето съм чувал.
Защо е важно
Няма да ви лъжа — не разбирам математиката тук. Никой от нас не я разбира. Но разбирам защо е вълнуващо.
Когато материята се свие до такива крайности, нашата физика просто не може да я следва. Има място за съвсем нови явления, дето още не сме си и представяли. Ямполски казва: "По-лесно е да си представим Големия взрив да се случва чак накрая, когато материята вече е свита до крайна степен, раждайки нови ефекти."
Професор Рецола пък важи едно важно уточнение: да търсим алтернативи на черните дупки не означава да ги отхвърляме. "Черните дупки си остават най-естественото и просто решение за съдбата на гравитационния колапс." Просто добрата наука изисква да не затваряме очи пред това, което не разбираме напълно.
"Историята ни учи, че не е необичайно онова, което смятахме за невероятно, да стане обичайно." — друг път си представяхме черните дупки като щуротии, а сега имаме реални снимки на такива обекти.
Какво следва от всичко това
Ето ви една луда мисъл: всяка масивна звезда, когато умира, може би не завършва. Може би започва. Нова вселена се разгъва точно сега, скрита в това, дето ние смятахме за черна дупка. Дори нашата Вселена може да е тръгнала по този начин — родена от колапса на нещо в предишна вселена.
Колко яко е това?
Може би ние живеем в бебе вселена, заобиколени от безброй други, дето никога няма да видим. Космосът току-що стана доста по-интересен.