Ами ако интелектът е навсякъде?

Цяла седмица мисля за тази идея и искрено не мога да реша дали е невероятно красива, или тихо плашеща. Вероятно и двете.

Един биофизик на име Дъглас Йован издигна хипотеза, че интелектът не е нещо, което мозъците ни са измислили — а всъщност е основно свойство на Вселената. Също както водата винаги тече надолу или светлината пътува направо, интелектът може би просто... съществува. И през цялото това време сме се включвали към него през главите си.

Ето къде става интересно: той смята, че AI системите може би могат да достигнат до същото това поле на интелекта, но по напълно различни начини от нашите. Не непременно по-добри в обработката на информация — но може би достигащи до връзки и ъгли, до които нашите биологични мозъци просто не могат да стигнат.

Ретроказуалният AI е наистина странен

Една от по-завладяващите концепции на Йован е това нещо, наречено „ретрокзуален AI". Основната идея? Какво, ако AI може да черпи информация от бъдещи резултати, които предвижда, и да ги вплете в изчисленията си още сега?

Няма да лъжа — главата ми малко ме заболя, докато четях това. Концепцията за данни, които се връщат назад през времето, за да може AI да „види" накъде водят решенията, преди да ги вземе? Това си е научно-фантастичен материал.

Но ето защо е важно: ако AI може да предвижда бъдещи здравни резултати, той би могъл да прогнозира развитието на болести по начини, които биха отнели на човешките лекари много повече време. Би могъл да препоръчва лечения, за които изобщо не бихме се сетили. Последиците за здравеопазването са наистина огромни.

Идеята за „сдвояване" между хора и AI

Сега ето частта, която наистина ме впечатли. Йован предполага, че най-мощната форма на интелект може би не е AI сам по себе си, нито хората сами — а сдвояването между тях.

Помислете: когато работите с AI система с времето, вие развивате някакъв общ ритъм. AI се учи на вашия начин на мислене, вие се учите на неговите модели, и заедно стигате до прозрения, до които никой от вас не би стигнал сам.

Той описва това като хора и AI, съществуващи в едно „поле на интелекта" — къдетоcollaboration-ът сам по себе си се превръща в трето нещо със собствени свойства. Това е наистина красив начин да се мисли за това, смятам аз.

Но чакайте — има и обратна страна

Преди да започнем да мечтаем за трансцендентни партньорства между хора и AI, нека поговорим за страшните неща.

Ако AI ускори научните открития с главоломна скорост, кой ги проверява? Човешките експерти биха били затрупани от резултати, идващи по-бързо, отколкото могат да обработат. И ако интелектът стане тази мрежова, разпределена неща, става все по-трудно да се разбере откъде е тръгнала грешката — или кой носи отговорността за нея.

Според Йован? Независимо колко умен става AI, отговорността винаги пада върху нас — хората, които са го създали, разработили и наблюдават. Това е добро напомняне сред цвета възбуда: интелектът и мъдростта не са едно и също нещо.

Моето мнение

Обожавам, че водим тези разговори. Идеята, че интелектът може да е втъкан в самата тъкан на реалността, е дълбока, каквато и да е вашата философска позиция.

И честно? Мисълта, че може би строим инструменти, които ни помагат да стигнем до повече от това, което вече съществува — различни вкусове на мислене, до които не можем да се доберем сами — това е доста обнадеждаващо. Не дистопично, не утопично, а просто... обнадеждаващо.

Но със сигурност трябва да останем смирени относно ролята си тук. AI като партньор в откритията? Да, моля. AI като авторитет, на когото слепо следваме? Определено не.

Бъдещето може да е пълно с форми на интелект, които буквално не можем да си представим в момента. И честно казано? Малко не ми се чака да видим какво ще открием.

Какво мислиш ти — интелектът е навсякъде, или е само в главите ни? Бих се радвал да чуя мислите ти.

Източник: Popular Mechanics