Събудени в чужда Вселена

Представи си следното.

Събуждаш се сутринта, отиваш до бюрото си и там лежи решена задача по математика — такава, дето ти трябва докторска степен, за да я разбереш. Твой почерк. Твоят химикал. Но спомен? Нула. Абсолютно нищо.

Не си учил до късно. Не си пил кафе и не си решавал задачи до полунощ. Просто... отговорът е там. Сякаш го е оставил много услужлив призрак.

Това не е начало на филм на ужасите. Според една неотдавнашна теоретична идея на квантовия физик Мария Виоларис, подобно нещо наистина може да се случи — ако си готов да приемеш някои наистина щури представи за реалността.

Паралелните светове Не са толкова отделени, колкото си мислехме

Нещата стават странни. Още по-странни.

В квантовата физика има една интерпретация, наречена "много светове". Основната идея: всеки път когато се случи квантово събитие — примерно електрон решава да се върти нагоре или надолу — Вселената не просто избира едно възможно бъдеще. Тя се разклонява. Създават се успоредни клонове, където всяка възможност се случва реално.

В една вселена монетата падае ези. В друга — тура. И двете вселени продължават напред, без да подозират една за друга.

Години наред физиците смятаха, че тези успоредни реалности са напълно изолирани. Съществуват си, да, но не могат да си взаимодействат или да си разменят информация. Прилича на живот в съседни апартаменти със стени, дебели колкото планина — обитаваме една сграда, но не можем да чукаме на чужди врати.

До скоро, може би?

Пукнатина в стената

Виоларис предложи нещо, което ако е вярно, би пробило дупки в тези стени. В статия, качена в arXiv тази година, тя описва настройка, при която информация би могла технически да премине между паралелни вселени — макар процесът да е по-странен от всичко, което сме виждали в научнофантастични филми.

Нейната работа стъпва на мисловния експеримент, наречен "приятелят на Уигнър". Ето как работи: има наблюдател (да го наречем Приятел А), който измерва квантова система и получава резултат. След това има външен "Уигнър", който третира цялата система — включително Приятел А — като квантова система под негов контрол.

Класическата версия казва, че Уигнър никога не може да разбере какъв резултат е получил Приятел А, без да развали целия експеримент. Но Виоларис обръща нещата с главата надолу. Тя твърди, че всемогъщ външен наблюдател всъщност би могъл да пренася информация между успоредни клонове на реалността.

Ето и най-лудите детайли: за да проработи цялата работа, човекът, който записва съобщението, трябва да забрави, че го е написал. Без спомен. Без дори следа в паметта. За получателя информацията просто... се появява. Като онази решена задача на бюрото.

Защо това не е лесна работа

Знам какво си мислиш: "Значи мога просто да чакам по-умна версия на себе си от друга вселена да ми прати отговорите за изпита?"

Забави малко. Тук има доста сериозни уловки.

Първо, ще ти трябва някой с богоподобен контрол върху квантови системи. Става дума за изолиране на човек от цялата му среда и директно манипулиране на квантовото му състояние. Това е далеч от всичко, което можем да направим в момента — по-скоро нещо като във филм, дето някой има пълен контрол над реалността.

Второ, хората не съществуват естествено в квантова суперпозиция. Телата ни са твърде големи и сложни, за да се държат като електрони или фотони. Ще трябва да сложим човек в състояние, дето няколко възможности съществуват едновременно. И да — нямаме представа как да го направим.

И трето, има въпросът със заличаването на паметта. Човекът, който праща информацията, няма да помни, че я е пратил. Той просто... ще престане да съществува в сегашната си форма и ще бъде заменен от друга версия. И това ни води до наистина неудобния въпрос.

Комуникация ли е това или заличаване?

Тук нещата стават философски. И честно казано — малко неудобно.

Теоретичният компютърен специалист Скот Aaronson (който ръководи Центъра за квантова информация в UT Austin) има доста крайна интерпретация на това, което Виоларис описва. Според него, всъщност не се пренася информация между вселени. Вместо това, една версия на теб се изтрива и се замества от друга версия, която е имала различни знания през цялото време.

Помисли върху това за момент.

От твоя гледна точка, просто внезапно "знаеш" неща, които не си знаел преди. Но от позицията на всемогъщо същество, онова, което се е случило, е че си престанал да съществуваш и леко различно копие на теб е поело контрола — с различни спомени.

Това комуникация ли е? Или е нещо много по-странно — по-скоро замяна?

Виоларис сама признава тази неяснота. Тя отбелязва, че на определено ниво на абстракция няма наблюдаема разлика между "комуникирам с друга вселена" и "един наблюдател се трансформира в друг". Линията между изпращане на съобщение и замяна на човек става по-размита, отколкото физиците биха искали.

Защо изобщо ни интересува това?

Ще бъда честен с теб. Това не е практично. Нямаме никаква възможност да тестваме тези неща скоро. Няма да започнем да получаваме съобщения от успоредни версии на себе си утре.

Но ето защо намирам тези неща за наистина fascиниращи: те ни карат да се замислим какво всъщност е реалността. Свикнали сме да мислим за Вселената като за фиксирана сцена, на която се случват нещата. Но квантовата механика непрекъснато подсказва, че "реалността" може да е много по-гъвкава, отколкото сме си представяли.

И онази решена задача на бюрото? Дали е дошла от друга вселена, от версия на теб, която е била заменена, или от подсъзнанието ти, което наистина не помниш... математиката пак е вярна. Отговорът пак работи.

Може би това е истинският извод. В толкова странна вселена, произходът на отговора има по-малко значение от самия отговор.

Но да уточним — със сигурност пак няма да ти помагам да мамиш на изпита. За всеки случай.