Ето ти една интересна хипотеза.
Ами ако можеше да помниш буквално всеки ден от живота си? Не само големите неща — дипломирането, сватбите, онзи път когато взе перфектен тест — ами и обикновени вторници, обяда, който си изял на 15 септември 2011, или точно какво е било усещането от времето в една неделя следобед, когато си бил на четири.
Звучи невероятно, нали? Край на "чакай, кога беше това?" и на загубените спомени в мъглата на времето.
Но спри малко. Преди да започнеш да си пожелаваш това "свръхспособност", нека ти разкажа за едно момче, което учените изследват. Той е от Полша и нека кажем... мозъкът му работи малко по-различно.
Момчето, което помни всичко
На 16 години това дете (в изследванията е наричано KCL) твърди, че има спомени още от третия месец след раждането си. Три. Месеца.
Не, не е грешка.
Учените казват, че той помни събития от поне половината дни от живота си. Половината! Това означава, че от около 5840 дни живот, той има сигурни спомени за хиляди от тях.
Но ето къде става наистина интересно — и откровено казано, малко притеснително.
Не е точно подарък (съжалявам)
Би си помислил, че перфектната памет прави това дете отличник, може би бъдещ шампион на "Jeopardy", нали?
Не точно.
Когато KCL погледне снимка, чуе песен или дори подуши нещо случайно — бум — спомен го връхлита като влак. Без усилие. Мозъкът му просто... пуска клипа. Това се случва неволно, което значи, че не може реално да контролира кога спомените изплуват.
И това: тези спонтанни спомени завладяват мислите му около 5 до 7 часа всеки ден.
Пет до седем часа.
Това е като пълен работен ден на мозъка ти само да... помни. Непрекъснато.
Можеш ли да си представиш да се концентрираш в клас, когато мирисът на странното месо от столовата те връща към първия ти учебен ден? Да, това е basically животът на KCL.
Учените го описаха много хубаво: това преживяване е като блянкане или скитане на ума, което спонтанно се намесва в каквото и да правиш. Той е trapped в безкрайна презентация на собствения си живот, независимо дали иска да я гледа или не.
Какво прави мозъка му толкова различен?
Ето я интересната част, която учените разкриха.
Не е, че паметта на KCL е "по-висша" по някакъв магически начин. Не е, че има допълнително място в мозъка или някаква тайна техника. Вместо това, изглежда че системата за извличане на спомени в мозъка му е... прекалено чувствителна.
Помисли си така: повечето от нас имат заключен трезор със спомени, който се отваря само с конкретни ключове (като съзнателно усилие или наистина силни подтици). Трезорът на KCL? Вратата е basically счупена. Отваря се при най-лекия полъх.
"Хората с HSAM могат точно да определят кога са се случили събитията," обясняват изследователите, "и техните спомени обикновено са ярки, детайлни и уверено разказани."
Но това "повишено чувство към подтици" и "намален праг за достъп до автобиографична информация" звучи романтично, докато не осъзнаеш, че значи не можеш да се концентрираш върху нищо, защото всичко ти напомня за всичко.
Връзката с дежа вю
А, и споменах ли, че вероятно изпитва дежа вю много по-често от средния човек?
Учените откриха връзка между неволните автобиографични спомени (като тези на KCL) и онези странни моменти, когато усещаш, че вече си живял точно тази секунда. И двете вероятно се触发ват от околни подтици, които мозъкът тълкува по интересни начини.
Така че не само непрекъснато преживява миналото си, но може би има и онова неспокойно "вече съм бил тук" усещане по-често от останалите ни. Страхотно.
Така че благословия ли е или проклятие?
Честно? След като прочетох за KCL, се насочвам към проклятие.
Не ме разбирай погрешно — да помниш всяко рождено парти, всеки разговор, всеки смислен момент с близки звучи красиво на теория. Никога нямаше наистина да губим никого. Всеки момент с децата ни, родителите ни, приятелите ни — всичко щеше да остане съхранено.
Но KCL не може дори да погледне снимка, без да бъде всмукан в спирала от спомени. Не може да прекара деня си, без миналото му да го атакува непрекъснато. А той е само на 16.
Неговите неволни спомени отнемат повече време от пълна работна заплата на някои хора. Това оставя по-малко място за присъствие тук и сега, за реално преживяване на случващото се, вместо за преживяване на онова, което се е случило тогава.
Истинският извод
Учените казаха най-добре: HSAM може изобщо да не е за "по-добра" памет. Става въпрос за фундаментално различна връзка с това как спомените се trigger-ват и достъпват.
За повечето от нас забравянето всъщност е функция. Помага ни да вървим напред. Помага ни да се концентрираме. Дава ни ментално пространство да бъдем тук, сега, вместо постоянно да ни дърпа назад.
Понякога най-мощното нещо, което мозъкът ни може да направи, е да пусне.
Така че следващия път, когато забравиш какво си ял за обяд миналия вторник, не се самоизмъчвай. Онзи малък пропуск? Той ти дава подаръка на присъствието.
И нека си кажем накрая — това може би е най-важният спомен от всички.
Източник: https://www.popularmechanics.com/science/a74031232/hyperthymesia-memory-distracting