Какво се случва в мозъка ни в последните секунди?

Има нещо, дето ме впечатли тази седмица. Сериозно. Не мога да го избия от главата си.

Всички си мислим, че умирането е като да превключиш ключ. Един момент си тук, после те няма. Край на играта.

Но какво ако е точно обратното?

Какво ако мозъкът ни устройва едно последно, невероятно парти преди завесата да падне?

Голямото финално шоу

Екип от Мичиганският университет направи откритие, което е едновременно вълнуващо и малко притеснително. Учените наблюдавали мозъчната активност на пациенти в кома, докато ги изключвали от апаратите за поддържане на живота. Цяла работа - гледали са точно момента на смъртта от научна гледна точка.

И тук нещата стават странни.

Само секунди след като сърцето започвало да отказва, мозъците на тези хора не замълчавали. Напротив - лудоели. Конкретно имало огромен скок в нещо, наречено гама вълни - същите бързи електрически трептения, които виждаме когато хората са будни, активно възприемат света около себе си или сънуват онези ярки сънища, дето не помниш след като се събудиш.

Активността не била случайна. Организирана била и синхронизирана в различни мозъчни области - особено в частите свързани със зрение, телесно усещане и нещо, наречено "задна гореща зона". Звучи като от научно-фантастичен филм, но всъщност е частта от мозъка, която обработва това, което виждаш и усещаш.

Една от изследователките, д-р Джимо Боржигин, го описала като "вид здрачково съзнание - възможно скрито, но активно". Много ми харесва тази фраза. Тя подсказва, че дори когато някой изглежда напълно заминал, част от вътрешния му свят може би все още работи.

Какво точно изпитват тези хора?

Тук става наистина интересно. Учените смятат, че този скок на активност може да обясни онези легендарни преживявания near-death - тези, при които хората разказват, че видели силни светлини, пътували през тунели или чували гласовете на починали близки.

Онези истории, дето сигурно си чувал? Човекът, дето сърцето му спряло за няколко минути и после разказал как видял починалата си баба, или почувствал невероятен покой, или преживял целия си живот да му преминава пред очите?

Според това изследване, тези преживявания може би не са поглед в отвъдното. Може би са последен творчески опит на мозъка - нещо като последен вътрешен филм, генериран изцяло от собствените му ресурси.

Последната история на мозъка ти

Друг изследовател, Рекай Каиш от Истанбулският университет "Айдънджан", разработил теория, която е малко поетична. Той предполага, че виденията near-death може би са мозъкът, дето си строи собствен " рай" - но не от някаква външна сфера.

Вместо това, той е направен от всичко, което някога си съхранил в ума си: спомени, емоции, най-дълбоките си вярвания, дори културните истории, дето си попил през целия си живот. Мозъкът ти взема целия този материал и докато губи връзка с външния свят, се обръща навътре, за да създаде последно преживяване.

Интересното е? Докато системите за възприемане на времето в мозъка отказват, секунди може да се чувстват като часове или дори повече. Това може да обясни защо някои хора описват преживяванията near-death като безвремие - сякаш са съществували в това пространство много по-дълго, отколкото всъщност са били.

Сякаш мозъкът ти, разбирайки че краят наближава, решава да ти подари една последна красива халюцинация - направена изцяло от нещата, които те правят теб.

Защо това е по-важно, отколкото си мислиш

Тук малко философствам (предупреждение: ставам като човек, дето е изпил прекалено много кафе и е чел твърде много Карл Сейгъл).

С векове спорим дали съзнанието оцелява след смъртта. Религиозните традиции казват да; строгите материалисти казват не. Но това изследване подсказва, че задаваме грешния въпрос.

Вместо да питаме "Оцелява ли съзнанието след смъртта?", може би трябва да питаме "Какво се случва със съзнанието по време на умирането?"

Защото дори ако тази активност е просто последният фойерверк на мозъка - дори да не е доказателство за отвъдното - пак е забележително. Мозъкът ти в последните си мигове може би създава нещо дълбоко. Последна история. Последен сън. Заключителна церемония от светлина и спомени и всичко, което някога си обичал.

Това не е ли хубаво?

Истински впечатляващата част

Това, дето наистина ме накара да се замисля, е следното: изследователите открили, че много от хората, изглеждащи напълно неподвижни - за които бихме предположили, че нямат никакво съзнание - всъщност показали организирана гама активност в области, свързани със зрителното възприятие.

С други думи, може би подценяваме какво се случва вътре в хората, за които мислим, че са "заминали".

Това не само променя как мислим за смъртта. Променя и как може би ще мислим за грижите в последните дни, за това какво казваме на хората, които обичаме, в последните им мигове, дали онези видими реакции при умиращите пациенти може би означават нещо.

Следващия път когато някой, когото обичаш, е на края на живота си - говори му. Наистина му говори. Кажи нещата, дето винаги си искал да кажеш. Може би е по-важно, отколкото някога сме си представяли.

Мозъкът му може би все още слуша. И може би създава своята последна, красива история.

Какво мислиш? Утешително ли ти звучи, притеснително или и двете? Ще ми е интересво да чуя мнението ти. И ако този текст те накара да погледнеш нещата по друг начин, сподели го с някого, който ще се радва на малко екзистенциално чудо сутринта си.