Чакай, има хора, които не могат да си представят образи?

Трябва да ви кажа нещо, което ме смая, когато го научих за първи път.

Съществува състояние, наречено афантазия. Звучи като нещо от фентъзи роман, но всъщност е съвсем реално неврологично явление. Хората с афантазия просто не могат да създават ментални образи. Ако ги помолиш да затворят очи и да си представят ябълка — нищо не се случва. Нито картинка, нито цвят, нито форма. Само... празнота.

А ето нещо наистина странно: около 3% от населението има това. Това са близо 240 милиона души по света, които вървят из улиците, живеят си живота, без никога да са "виждали" нещо с въображението си. Някои от тях дори не подозират, че мозъкът им работи по различен начин — докато някой не го спомене между другото.

Какво означава да нямаш "вътрешно око"?

Искам да се замислите за секунда.

Повечето от нас, когато си мечтаят, "виждат" неща. Можем да си представим лицето на баба си, да визуализираме почивката на мечтите си, да си помислим какво ще вечеряме. Тези образи могат да са размазани или ясни, статични или като филм — но има нещо там.

При хората с афантазия нищо от това не съществува. Те може да помнят факти за външния вид на майка си — знаят цвета на косата ѝ, ръста ѝ, звука на смеха ѝ — но не могат реално да я видят в съзнанието си. Прилича на опит да опишеш цвят на човек, който е сляп от раждането си. Информацията е налице, но преживяването липсва.

Сега, преди да започнете да съжалявате твърде много афантите (да, така се наричат много от тях), ето нещо важно: това не е непременно увреждане. Много хора с афантазия водят напълно щастливи и успешни животи. Някои изследователи дори твърдят, че имат предимства — например не могат психически да преиграват травматични преживявания или да се хващат в тревога за бъдещи сценарии. Няма визуално "спираловидно" мислене за тях!

Но все пак... има нещо дълбоко в идеята, че едно цяло измерение на човешкия опит просто липсва за тези хора. И точно това прави новите изследвания толкова интересни.

Пробивът с психоделиците

Ето къде става наистина интересно (и честно казано, малко като научна фантастика).

Изследователи започнаха да събират случаи на хора с афантазия, които са опитвали психоделици — и се случило нещо забележително. Те изведнъж могали да виждат.

Един случай от Бразилия разказва за 39-годишен мъж, прекарал целия си живот без ментални образи. Сънищата му били емоционални, но никога визуални. Не можел да си представи собствените си семейства. После опитал аяуаска — мощен психоделичен чай, използван в традиционни церемонии.

Това, което последвало, звучи почти като чудо: под влиянието на веществото изведнъж можел да види отсъстващия си баща с вътрешното си око. Описал го като "виждане на визуални образи за първи път в живота си".

Но ето какво наистина ме впечатли: ефектът не приключил, когато действието отшумило.

Месеци по-късно той все още можел да извиква бледи образи в съзнанието си. Сънищата му вече включвали визуални елементи. Вратата, затворена цял му живот, се открехнала — и останала отворена.

Друг случай бил с 34-годишна френска жена, която била афантична от детството си. Изобщо не ѝ пречело, честно казано. Но след като опитала псилоцибинови гъби, за първи път изпитала образи в съзнанието си. Играейки си с тези нови ментални картини, осъзнала колко "ограничена" била нейната субективна реалност в сравнение с другите.

Защо би проработило?

Обмислям това и честно казано, отговорът е сложен (което е съвсем подходящо, когато говорим за съзнание).

Основната теория е, че психоделиците променят начина, по който различни части на мозъка си комуникират помежду си. По-конкретно, изглежда повишават свързаността между зрителната кора, центровете за памет и областите за изпълнителни функции. По същество, веществата може би пренасочват вериги, които никога не са били свързани преди, позволявайки на информацията да тече по нови начини.

Друга възможност е по-psychологическа: може би интензивната, визуална природа на психоделичните преживявания учи хората какво всъщност е менталният образ, давайки им шаблон, с който да работят дори след като веществата напуснат системата им.

Или — а това е теорията, която намирам за най-вълнуваща — говорим за комбинация от двете. Мозъкът се променя физически, но човекът също се учи да осъществява достъп до тези промени.

Какво ни казва това за съзнанието

Ето къде ставам малко философски (предупредени сте).

Като човек, който пише за наука, намирам тези изследвания за вълнуващи, защото засягат една от най-дълбоките мистерии: самото съзнание. Как електрически сигнали в трифунтова топка мазнина създават преживяването на виждане на нещо, което не съществува? Защо моят мозък генерира ярки филми, докато на някой друг остава тъмен?

Нямаме добри отговори на тези въпроси. Философите се борят с "трудната проблема на съзнанието" от десетилетия, а учените едва започват да картографират територията.

Но проучвания като тези подсказват, че съзнанието не е толкова фиксирано, колкото си мислим. Мозъкът може да се променя. Нови способности могат да се появят. Стените между различни видове преживявания може да са по-проницаеми, отколкото осъзнавахме.

По-голямата картина

Сега искам да бъда внимателен. Говорим за отделни случаи и разкази, не за мащабни клинични изпитвания. Изследванията са предварителни. Не знаем колко хора с афантазия биха могли да се възползват, какви дози биха работили, или дали този подход изобщо може да стане легитимно лечение.

Но самата възможност е доста невероятна, нали?

Помислете: човек може да прекара цялото си детство, юношество и зряла възраст, без никога да изпита нещо, което повечето от нас приемат за даденост. И после, в едно единствено дълбоко преживяване, всичко се променя завинаги.

Не знам за вас, но намирам това едновременно за смиряващо и обнадеждаващо. Напомня ми, че всички живеем в малко различни реалности, оформени от уникалната архитектура на мозъците ни. И подсказва, че тези реалности може да са по-гъвкави, отколкото си мислим.

Моето мнение

Като човек, който мисли и пише за наука професионално, съм искрено развълнуван от тези открития. Не защото мисля, че всички трябва да изтичат да опитват психоделици (моля ви, не го правете без правилно ръководство и правни съображения), а защото това проучване отваря въпроси, които ми се струват важни.

Какво друго може би пропускаме за човешкото съзнание? Какви други способности са заключени в мозъци, на които просто им трябва правилният ключ? И как можем по-добре да разберем огромното разнообразие от субективен опит, който съществува между нас?

Дали психоделиците се окажат истинско лечение за афантазия или не, мисля, че това изследване има значение. Напомня ни, че мозъкът не е компютър с фиксиран софтуер. Това е динамичен, пластичен, мистериозен орган, пълен с изненади.

И лично на мен? Това ми се струва доста вълнуващо.