Алпинизъм без въже: Лудост или изкуство?

Нека бъда честен: когато разбрах, че Алекс Хонолд ще се катери по сграда без въже, не знаех дали да съм впечатлен, или ужасен. Вероятно и двете.

Ако не сте запознати с free solo катеренето — представете си стена толкова висока, че ви потничат дланите само като си помислите за нея. Само дето няма въже. Няма обезопасителен колан. Няма мрежа. Само вие, скалата (или в случая — сградата), и гравитацията, която търпеливо чака да сбъркате.

Числа, от които настръхвам

Ето нещо, което не ми излиза от ума: според експертите, инцидентите при free solo катерене почти винаги са фатални. Не понякога. Почти винаги.

Помислете върху това за момент.

Само в района Флатирънс край Боулдър, Колорадо, са загинали 33-ма free solo катерачи от 50-те години насам. Тридесет и трима. Това не е просто статистика — това са хора с мечти, семейства, които вероятно до последния си дъх са вярвали, че са достатъчно добри.

И ето кое ме притеснява най-много: тези хора не са били небрежни начинаещи. Инцидентите стават, защото катерачите изгубват концентрация. Само за секунда. Само за един малък миг на разсеяност. И това е напълно достатъчно, когато между вас и земята има само въздух.

Защо изобщо го правят?

Този въпрос не ми дава мира.

Общността на free solo катерачите е малка. Повечето катерачи само опитват, но само шепа хора се посвещават напълно. За тях това не е безразсъдство — нещо по-дълбоко ги движи.

Някои казват, че free solo катеренето ги свързва с природата по начин, по който нищо друго не може. Без екипировка, без въжета, си принуден да бъдеш изцяло тук и сега. Всяко хващане има значение. Всяко стъпване е живот или смърт. Няма място за разсеяни мисли какво ще готвиш за вечеря или онзи имейл, дето си забравил да изпратиш.

Други го описват като начин да се преборят с психичното си здраве. Концентрацията, нужна за катеренето, не оставя място за тревожност или депресия — поне по време на изкачването. Един катерач го нарече „най-добрата терапия" за успокояване на размирната си мисъл.

А някои просто го правят, за да се изправят срещу страха си. Да си докажат, че могат да погледнат ужаса в очите и да продължат напред.

Спорът, за който никой не говори

Тук нещата стават сложни.

Когато Netflix пусна документалния филм „Free Solo" за историческото изкачване на Хонолд по Ел Капитан, предизвика нещо като ренесанс в свободното катерене. Изведнъж всички искаха да опитат. Видеата станаха вирални. Катерачи, които никога не бяха правили free solo, изведнъж започнаха да качват свои изкачвания без въжета.

И хора загинаха.

Критиците — както в общността, така и извън нея — твърдят, че популяризирането на тези подвизи романтизира нещо, което по своята същност е смъртоносно. Не грешат. Когато превърнеш free solo катеренето в забавление, рискуваш да вдъхновиш подражатели, които нямат уменията, обучението или психическата подготовка на човек като Хонолд.

От друга страна, free solo катеренето не е ново. Съществува от края на 1800-те години. Забраната за отразяване няма да спре хората — просто ще означава, че го правят без сигурността на образованието, което идва от общностната дискусия.

Нямам чист отговор тук. Просто смятам, че си струва да признаем, че всеки вирусен клип носи отговорност, която не винаги осъзнаваме.

Изкуството на пълната концентрация

Това, което ме fascнира най-много в free solo катеренето, не е физическото предизвикателство — а психическото.

Хонолд е разказвал как подхожда към изкачване. Запомня всяко едно хващане и стъпване. Визуализира целия маршрут отново и отново, докато не може да го изкачи със затворени очи. След това, когато е на стената, влиза в състояние на абсолютна концентрация, където не съществува нищо друго освен следващото движение.

Това всъщност е нещо, от което всички можем да се поучим.

Колко често се справяме с ежедневните си предизвикателства с толкова пълно присъствие? Кога за последно бяхте толкова фокусирани върху това, което правите, че всичко останало просто... изчезна?

Free solo катерачите са овладели нещо, за което повечето от нас търсят цял живот: способността да бъдат напълно, абсолютно присъстващи.

Живот на заем?

Има неудобна истина, надвиснала над общността на free solo катерачите: те играят игра, която не могат да спечелят завинаги.

Статистически погледнато, колкото по-дълго се занимаваш с free solo катерене, толкова по-вероятно е един ден да направиш фаталната грешка. Хората не са създадени да бъдат перфектни. Уморяваме се. Разсейваме се. Имаме лоши дни.

И все пак, free solo катерачите продължават да се катерят.

Може би това е смисълът. Може би животът е в правенето на неща, които имат значение — дори когато, особено когато, ни плашат. Може би именно рискът е този, който прави нещата значими.

А ти какво мислиш?

Ще бъда честен: не мога да си представя да правя free solo на нещо по-високо от стълба. Мисълта ми противоречи.

Но мога да уважа предаността, уменията и чистата психическа дисциплина, която тези катерачи притежават. И мисля, че си струва да се замислим върху тяхната готовност да се изправят срещу смъртта в името на нещо по-голямо.

Следващия път, когато се изправиш пред предизвикателство, което те плаши, спомни си free solo катерачите. Запомни, че страхът невинаги е стена — понякога е врата.

Сега, ако ме извините, отивам да прегърна въжето си. И може би да си намеря хубаво, сигурно хоби, напълно зависимо от въжетата като... не знам... колекциониране на марки?

Какво мислиш за free solo катеренето? Изкуство, спорт, лудост — или нещо средно? Бих се радвал да чуя мнението ти в коментарите!