Когато мозъкът свири музика, която не съществува

Ето нещо, което ще ви накара да цените малкото си „нормални" мозъчни странности: някои хора чуват музика, която просто не е там. Не просто смътна мелодия, звучаща отдалеч — а пълни, качествени като радио, песни. И за разлика от онази досадна песен, която не излиза от главата ви след концерт, тези слухови преживявания не са забавно мозъчно заекване. За мнозина те са изтощителни, неотслабващи и дълбоко изолиращи.

Ново проучване, публикувано в Journal of Neurology, се задълбочи в това явление. Учените анализираха 80 души, които изпитват тези музикални халюцинации. Не просто си записваха бележки — направиха невроимиджинг, тестове за слух и ЕЕГ, за да получат пълна картина. Това, което откриха, наистина ме впечатли.

Не е криза в психичното здраве — мозъкът просто запълва празнините

Най-силно ме впечатли следното: участниците не изпитваха психоза. Повечето бяха психически здрави хора. Мозъците им правеха нещо съвсем друго.

Водещата теория се нарича деаферентация и всъщност е доста поетична, когато се замислите. Когато човек загуби слуха си — особено постепенно с времето — слуховата му кора изведнъж има много по-малко работа. Тази част от мозъка е създадена да обработва звук. И когато не получава никаква информация, тя става... да го наречем „творческа".

Мозъкът започва да извлича музика от дългосрочната си памет. Но ето какво ме учудва: не посяга към вчерашните хитове. Според проучването най-честите халюцинации са религиозни песни, коледни класики и мелодии от детството. Това напълно има смисъл, когато се замислите — тези песни са вдълбани най-дълбоко в невронните ни пътища, научени през най-формиращите ни години.

Състояние с доста дълга история

Това явление си има име (всъщност няколко имена): Слухов синдром на Шарл Боне или понякога Синдром на Оливър Сакс — кръстен на прочутия невролог, който писал подробно за него. Визуалната версия (при която хората виждат сложни халюцинации въпреки загубата на зрение) е описана от Шарл Боне още през 18 век. Човекът сам го изпитвал и написал за това — смятам, че това изисква забележителна смелост.

Слуховият паралел работи по същия начин. Очите или ушите ви може да отслабват, но мозъкът ви е напълно активен и жаден за информация. Затова импровизира.

Звучи изтощително

Ето къде наистина съчувствам на тези хора: проучването установи, че повече от 65% от участниците определят музикалните си халюцинации като обременителни. И най-интересното — само около 20% имат някакъв контрол върху тях. Останалите са като пътници в собственото си слухово преживяване.

Представете си да се опитвате да спите, докато „Тиха нощ" свири на пълен обем в съзнанието ви. Или да се мъчите да се концентрирате на работа, докато мозъкът ви реши да пусне химни от църквата на баба ви. Много участници съобщиха за проблеми със съня, неспособност да се фокусират и в крайна сметка — изтощение и депресия.

Тъжното е, че много хора с това състояние не търсят помощ, защото се страхуват да не бъдат диагностицирани с психоза или деменция. Но ето ключовото: това не е симптом на психоза. Това е неврологична странност, много подобна на фантомната болка, която хората усещат след ампутация. Мозъкът ви просто си върши работата малко прекалено старателно.

Какво всъщност помага?

Лечението варира в зависимост от основната причина — а проучването подчертава, че причините могат да бъдат много: от загуба на слух до психиатрични състояния до неврологични увреждания. Понякога помагат антипсихотични лекарства. Понякога просто да разбереш защо се случва това, носи огромно облекчение.

Изследователите подчертават, че целта е да се премахне стигмата. Когато хората разберат, че мозъкът им просто запълва сетивен вакуум със спомени, става по-малко страшно. Не става дума за „загуба на разума" — става дума за нещо, което умът прави забележително адаптивно при неочаквани обстоятелства.

Една нежна напомняне

Не знам за вас, но това проучвание ме кара да съм благодарен за моя понякога досаден, но като цяло функционален мозък. Когато по-късно някоя песен на Ариана Гранде се забие в главата ми, ще се оплаквам малко по-малко. И може би ще имам повече съчувствие към онзи, който тихо изживява нещо, което не може да обясни или контролира.

Мозъците ни са странни, прекрасни, понякога объркващи органи. Фактът, че могат да произведат музика от паметта, когато светът заглушие, е едновременно обезпокояващ и — в някаква странна степен — красив.

Вие или някой, когото познавате, изживявали ли сте нещо подобно? Бих се радвал да чуя в коментарите — понякога споделянето на тези преживявания помага да се преодолее изолацията.