Нова наука потвърждава нещо, което Фройд е казал преди век — и това променя всичко

Ще си призная нещо. Дълги години смятах Фройда за доста... да кажем — остарял. Понякога улучваше нещо, понякога беше напълно на грешния път.

Но наскоро попаднах на изследване, което ме накара да преосмисля една от основните му идеи. И честно казано — малко ми избистри мозъка.

Какво ново?

Учени от списанието Entropy твърдят нещо интересно: съвременната невронаука и психоанализата описват едно и също нещо. Просто използват различни думи.

Ако са прави, това променя начина, по който разбираме тревожността, връзките и защо изобщо терапията дава резултати.

Парадигмата на предвиждането

Тези дни невронаучниците говорят много за нещо, наречено "парадигма на предвиждането". Идеята е проста: мозъкът ни непрекъснато гадае какво ще се случи следващо.

Във всеки един момент правим прогнози за света и после ги сверяваме с реалността.

Представи си го така: мозъкът е като онзи приятел, дето винаги ти довършва изреченията — само дето вместо думи се опитва да довърши реалността, преди тя да се е случила.

И тук става интересно. Учените казват, че това звучи подозрително познато на онова, за което Фройд и неговите последователи говорят от над век.

По-точно — че преживяваме света не такъв, какъвто е, а през призмата на миналите си преживявания.

Как изглежда това на практика?

Ето един пример. Човек, израснал с критични родители. Като възрастен влиза на среща, където колегите си говорят съвсем нормално. Но защото мозъкът му е "предвидил", че хората ще бъдат преценяващи — излиза с усещането, че всички са говорили зад гърба му или че е получил поредица от загатнати критики.

Изследователите наричат това проекция — термин, въведен от Фройд — и го свързват директно с начина, по който мозъкът запълва празнините с очаквания.

"Оформяме преживяването си според утвърдените очаквания", обяснява изследователят Ерик Щенике. "Миналите ни взаимодействия постепенно влияят върху това, което очакваме от бъдещите отношения и ситуации."

С други думи — всички се разхождаме с ментални шаблони и непрекъснато се опитваме да натъкми реалността в тях. Дали пасват, или не.

Защо затъваме

И невронаука, и психоанализа описват ума като нещо, което жадува стабилност. Мозъкът не понася несигурност. Иска нещата да са предвидими и управляеми.

И ето тук идва проблемът: дори негативните очаквания са успокояващи — защото са познати. Ако очакваш света да е враждебен, поне знаеш къде си.

"Психоаналитиците говорят за тенденцията на ума да възпроизвежда познати модели на отношения, дори когато те са лошо адаптирани", казва Щенике.

Стоим си затънали не защото ни е добре, а защото ни е предвидимо. Мозъкът предпочита да е прав и нещастен, отколкото изненадан и несигурен.

Това обяснява толкова много неща, нали? Защо хората остават в лоши връзки? Защо някой непрекъснато очаква отхвърляне, дори когато партньорът му е искрено любящ? Защо онзи вътрешен критик шепти една и съща гадост ден след ден?

Не защото са счупени. Защото мозъкът им е решил, че тези предвиждания намаляват несигурността — а несигурността е по-страшна от нещастието.

Добрата новина (да, има такава)

Това, което ми дава надежда: ако менталните ни модели са предвиждания, значи не са перманентни. Само са навици. А навиците могат да се променят.

Но отнема време. И нови преживявания.

Учените отбелязват, че очакванията ни не се съхраняват само като съзнателни вярвания — те са вградени в начина, по който се отнасяме към другите, в процедурната памет, която оформя взаимодействията ни автоматично.

Ето защо разговорната терапия работи. Когато имаш терапевт, който последователно реагира с топлота и честност, не само научаваш нова информация — създаваш нови предвиждания. Мозъкът започва да очаква, че може би, съвсем може би, отношенията не следват задължително едни и същи болезнени сценарии.

"И двата модела ни дават разбиране как част от очакванията ни за външния свят са закрепени не само когнитивно, но и в процедурната памет, която се проявява в начините ни на общуване", обяснява Щенике.

Не можеш да се измъкнеш само с мислене. Понякога трябва да се преживееш навън — чрез нови връзки и ситуации, които бавно, постепенно обновяват предвижданията ти за това какво е възможно.

Какво следва от всичко това?

Не знам за теб, но аз намирам това за странно успокояващо. Значи не съмfundamentally счупен, ако имам тревожност или проблеми с доверието. Мозъкът ми просто прави онова, което мозъците правят — предвижда и контролира света въз основа на минал опит.

Проблемът е, когато тези предвиждания станат твърде ригидни и остарели. Решението не е да ги потискаме или игнорираме, а постепенно да се излагаме на преживявания, които ги разширяват.

Фройд сбърка много неща през годините. Но може би — само може би — е напипал нещо дълбоко, когато е предположил, че начинът, по който предвиждаме света, оформя начина, по който го преживяваме.

И не е ли красиво, че науката най-после го догонва?