Кой всъщност взима решенията?
Има нещо, което ме тормози от известно време.
Когато решаваш да си вземеш кафе, да вдигнеш ръка или да кликнеш върху друга статия — усещаш, че някъде дълбоко в главата ти има малко шефче, което командва. Сякаш желанията и вярванията влизат в зала за съвещания, малко си дебатират и после изпращат заповед надолу към тялото.
Така изглежда вземането на решения отвътре. Всички го усещаме така.
Но според професор Том Джеймс от Университета на Индиана, това усещане може би е... да кажем, малко подвеждащо.
„Моделът сандвич", в който всички вярваме
С десетиления учените и обикновените хора са си представяли решенията като малка поточна линия в главата:
- Възприемаш нещо (виждаш кафенето)
- Мислиш за него (ах, кофеин...)
- Взимаш решение (добре, влизам)
- Действаш (краката тръгват)
Всяка стъпка си имала своя област в мозъка. Сетивата тук. Мисленето там. Движението ей там. Чисто и подредено.
Джеймс нарича това „моделът сандвич". Усещания отгоре, действие отдолу, а мисленето — смачкано в средата, дето взема всички важни решения.
Проблемът? Джеймс казва, че няма никаква специална „зона за взимане на решения", която да дърпа конците. И честно казано, това ме шашна малко.
Ето къде става интересно
Джеймс не твърди, че решенията не съществуват или че свободната воля е илюзия (поне в тази статия). Той прави по-фино и всъщност по-вълнуващо наблюдение.
Той предполага, че това, което наричаме „решения", може би всъщност е страничен продукт — като влагата, която се появява от водните молекули, но няма една „водна молекула", която да е отговорна за влагата в капката дъжд.
Вместо специален разпоредител, Джеймс предлага, че поведението идва от непрестанен танц между:
- Сетивата ти (какво виждаш, чуваш, усещаш)
- Сензомоторните системи (как тялото ти вече се движи)
- Двигателните системи (действителните физически действия)
- И дори средата около теб
Тези неща не се случват подредени хубавичко. Случват се едновременно, всички си говорят едновременно, и оттам излиза онова, което наричаме „правя избор".
Аналогията с центъра на тежестта
Искаш ли да разбереш кое наистина ми светна? Джеймс използва аналогия на философа Даниъл Денет.
Помисли за центъра на тежестта на една кола. Страшно полезно нещо — инженерите го използват непрекъснато, за да разберат как ще се държи колата в завоите и как да избегнат преобръщане.
Но ето каква е работата: центърът на тежестта не прави нищо. Не можеш да бръкнеш в колата и да го хванеш и преместиш. Не е физическа същност. Това е описание на математическа връзка между всички части на колата.
Джеймс предполага, че усещането ни за „взимане на решение" може би работи по същия начин. Полезно описание е на случващото се — но няма никакво малко човече в невроните ни, дето дърпа лостове.
Проблемът с университета
Ето още една аналогия, която ми заседна.
Казваме неща като „университетът реши да затвори кампуса днес". Съвсем разумно изречение. Но какво всъщност се случи?
Ами вероятно президентът получил обаждане от декана, който следел метеорологическите прогнози, които управителят на сградите пратил на асистента на декана, който ги споменал на екипна среща...
Същността е, че „университетът" не е реална същност, която взима решения. Това е етикет, който слагаме на купчина преплетени хора и процеси, които заедно произвеждат резултати, които изглеждат като целенасочени.
Джеймс твърди, че мозъците ни работят по същия начин. Когато кажем „тя реши да приеме работата", използваме удобен жаргон. Но действителната невронаука отдолу включва мрежа от процеси — тромава и красива — без нито един диригент, който да води оркестъра.
Но чакай — значи решенията не са реални?
Ето къде мисля, че някои хора може да се притеснят.
Джеймс бърза да каже: решенията са си напълно реални. Продължаваме да ги взимаме. Езикът си работи добре за описание на поведението.
Но — и тук става интересно — фактът, че описанието е полезно, не значи, че отразява действителния механизъм.
Както когато кажем „слънцето изгря тази сутрин" — полезно и точно за всекидневни цели. Но технически знаем, че Земята се върти, а не слънцето се издига. „Изгревът" е описание на случващото се, не причината му.
Джеймс го формулира така: „Мозъкът работи, като има процеси на вземане на решения или контрол. Той произвежда поведение, което се описва добре по този начин. Но не му трябва процес, който да прави това, за да изглежда така."
Малкият робот, който казва всичко
Може би любимата ми част от аргумента на Джеймс е примерът с робота.
Представи си съвсем простичък робот, направен само от няколко модула — малко сензори, малко мотори, няколко връзки помежду им. Това малко чудо може да следва стени и да заобикаля препятствия. Отвън изглежда почти... целенасочено. Сякаш иска да следва стената. Сякаш има цели.
Но ето я уловката: в този робот няма никаква система за вземане на решения. Няма малка AI, дето претегля опции. Само базова сензорно-двигателна接线, която си върши работата.
И въпреки това изглежда като че ли взема решения.
Това е, което Джеймс мисли, че може би се случва в мозъците ни. Ние сме роботът — само че безкрайно по-сложен, с милиарди връзки — но работещ по същия основен принцип: поведение, което се появява от взаимодействие, не от централна команда.
Какво означава това за теб и за мен?
Честно? Малко неща се променят в ежедневието ни.
Пак ще усещаме, че взимаме решения. Пак ще използваме думи като „реших да..." и това си е наред. Езикът работи. Преживяването е истинско.
Но може би — само може би — това променя малко как се виждаме.
Не сме малки шефчета, дето управляват невроните си. По-скоро сме... екосистеми. Сложни, непрекъснати разговори между мозък, тяло и среда, които произвеждат богатото преживяване да си съзнателно същество, дето прави избори в света.
И искрено, мисля че това е красиво.
Идеята, че няма „истинско ти", дето взима решения, може да звучи плашещо или нихилистично. Но на мен ми се струва точно обратното. Това предполага, че ти — личността ти, изборите ти, усещането ти за себе си — се появява от всичко, което си, и всичко, което си преживял. Не си фиксирано нещо. Ти си процес. Красив, сложен, непрестанно променящ се процес.
Това е доста забележително, като се замислиш.
Източник: ScienceDaily